Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— Има неща — скръбно каза той, — които може би никога няма да бъдат изказани, но той тъй дълго е живял сам, че понякога забравя за това… забравя.

Светлината унищожи онази увереност, която го бе вдъхновила в лоното на далечните сенки. Той седна и като се опря с лакти на бюрото, се потърка по челото.

— Обаче това е истина… истина. Да се потопиш в разрушителната стихия.

Щайн говореше със сподавен глас, без да ме гледа, притиснал длани до лицето си.

— Ето пътя. Да следва своята мечта… да върви подир нея… и така… ewig… usque ad finem79…

Шепотът, с който той изразяваше своята убеденост, като че разкри пред мен широко, мъгляво пространство, подобно на някоя равнина, простряла се в предутринната дрезгавина… или може би в настъпващата нощ. Човек нямаше мъжество да реши; но това беше омагьосваща и измамна светлина, която хвърляше неосезаемата поезия на своята здрачност над някакви замаскирани ями — над гробове. Неговият живот бе започнал със саможертва в името на велики идеи; той бе странствувал надалеч, по най-различни пътища, по странни пътеки; и каквато и цел да бе преследвал, крачката му беше твърда и затова у него не възникваше нито срам, нито разкаяние. В това Щайн беше прав. Несъмнено това беше търсеният път и въпреки всичко голямата равнина, по която хората странствуват сред гробове и ями капани, оставаше много унила под безплътния поетичен покров на здрачната светлина; засенчена в центъра, тя беше окръжена с ярък пръстен по края, като бездна с огнени езици. Най-сетне аз наруших мълчанието и заявих, че друг човек не може да бъде по-романтичен от него.

Щайн бавно поклати глава и ме погледна с търпелив, въпросителен поглед.

— Срамота — каза той. — Седим тук с вас и бъбрим като две момчета, вместо да потърсим и намерим някакво практическо… практическо средство… лекарство против злото… голямото зло — повтори той с приятна и снизходителна усмивка.

Въпреки това нашият разговор не породи практически изводи. Избягвахме да произнасяме името на Джим, като че той беше някакъв заблудил се дух, страдаща и безименна сянка.

— Не — каза Щайн и стана, — тази нощ вие ще преспите тук, а утре сутринта ще измислим нещо практическо… практическо.

Той запали двете свещи на един свещник и ме поведе към вратата. Минахме покрай безлюдни, тъмни стаи; съпровождаха ни отблясъците на свещите, които носеше Щайн. Тези отблясъци пълзяха по лъснатия под, пробягваха ту тук, ту там по полираните маси, подскокваха върху някоя извивка на мебел или лумваха и угасваха в далечните огледала; за миг се появяваха две човешки фигури и два огнени езика, които се промъкваха безшумно сред дълбините на кристалночиста празнина. Щайн вървеше бавно на една крачка пред мене, изгърбен, любезен, с дълбоко и напрегнато спокойствие на лицето; дългите сламеноруси коси, изпъстрени с бели нишки, се спускаха на редки кичури по леко наведената му шия.