Войната на Калибан
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-408-6
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Войната на Калибан». Краткое содержание книги:
Но защо тогава не бяха умрели досега?
Холдън изтласка тази мисъл. Можеше да се тревожи за това по-късно — ако имаше по-късно. Някой извика и Еймъс стреля веднъж в тавана. Ако на космопорта все още имаше някаква охрана, освен лешоядите, опитващи се да докопат дял от всяка пристигаща пратка, тя не се опита да ги спре.
Когато стигнаха до „Сомнамбул“, външната врата на въздушния шлюз бе затворена.
— Наоми, там ли си? — попита Холдън, ровейки в джобовете си за магнитния ключ. Тя не отговори и на него му трябваше секунда, за да си спомни, че беше дал ключа на Уендъл. — Уендъл, отвори вратата.
Пинкуотърецът не отговори.
— Уендъл… — започна Холдън, а после млъкна, щом видя, че Уендъл се взира ококорено в нещо зад него. Обърна се и видя петима души — всички до един земляни — в прости сиви брони без отличителни знаци. Носеха голямокалибрени оръжия.
„Не“, помисли си Холдън, вдигна автомата и пусна дълъг откос през тях. Трима от петимата паднаха и броните им се обагриха в червено. Новият Холдън ликуваше; старият бе притихнал. Нямаше значение какви са тези хора — полицаи от станцията, военни от вътрешните планети или просто оцелели наемници от вече унищожената тайна база. Той щеше да ги избие всичките, но не и да им позволи да попречат на него и екипажа му да се махнат от тази заразена луна.
Така и не видя кой даде изстрела, подкосил крака му. В един миг стоеше прав и изпразваше пълнителя на автомата си срещу отряда в сиви брони, а в следващия чудовищен удар се стовари върху бронята на дясното му бедро и го събори. Докато падаше, видя как двамата останали войници в сиво рухват, когато пушката на Еймъс издаде един-единствен продължителен лай.
Холдън се претърколи на хълбок, за да погледне дали има още някой ранен, и видя, че петимата от неговата страна са били само половината от вражеския отряд. Пинкуотърците вдигаха ръце и хвърляха оръжията си, докато още петима войници в сиво се приближаваха по коридора зад тях.
Еймъс изобщо не ги видя. Пусна празния пълнител на пушката си и тъкмо вадеше нов, когато един от наемниците насочи голямо оръжие към тила му и дръпна спусъка. Шлемът на Еймъс отхвръкна и той се просна напред върху гофрираната палуба с мокро хрущене. Кръв оплиска пода, където бе паднал.
Холдън се опита да вкара нов пълнител в автомата си, но ръцете не го слушаха и преди да успее да презареди, един от войниците прекоси делящото ги разстояние и изрита оръжието надалеч от него.
Холдън имаше време да види как все още стоящите на крака членове на пинкуотърския му отряд изчезват под черни торби, преди една да бъде нахлузена на собствената му глава и да го потопи в мрак.
20.
Боби
Марсианската делегация беше получила кабинети в сградата на ООН за собствена употреба. Обзавеждането беше изцяло от истинско дърво; картините на стената бяха оригинали, а не разпечатки. Килимите миришеха на ново. Боби си мислеше, че или всички в комплекса на ООН живеят като царе, или просто се стараят да впечатлят марсианците.
Торсън ѝ се беше обадил няколко часа след разговора ѝ с Авасарала в бара и бе поискал да се видят на следващия ден. Сега тя чакаше във фоайето пред временните кабинети, седнала в кресло тип „Бержер“ със зелени кадифени възглавнички и рамка от черешово дърво, което на Марс би ѝ струвало двегодишна заплата. Един екран на отсрещната стена предаваше новинарски канал с изключен звук. Това превръщаше програмата в объркващо и понякога зловещо слайдшоу от образи: двама говорители, седнали зад бюро в синя стая; голяма горяща сграда; жена, която върви по дълъг бял коридор и жестикулира оживено и в двете посоки; боен кораб на ООН, паркиран в орбитална станция, със сериозни щети по корпуса му; зачервен мъж, говорещ право срещу камерата на фона на някакъв флаг, който Боби не познаваше.
Всичко това хем имаше, хем нямаше смисъл. Преди няколко часа Боби би се подразнила от такова нещо. Би изпитала непреодолимо желание да намери дистанционното и да пусне звука, за да добави контекст към информацията, с която я обстрелваха.
Но сега просто остави образите да се плъзгат покрай нея като канална вода покрай камък.
Един млад мъж, когото бе виждала няколко пъти на „Де-Юнг“, но никога не се бяха запознавали, мина забързано през фоайето, като чукаше трескаво по терминала си. Когато стигна до средата на стаята, каза:
— Той е готов да те приеме.