Войната на Калибан

Поне тя щеше да се измъкне, казваше си Холдън. Каквото и да станеше на Ганимед, поне Наоми щеше да се измъкне жива. В ума му проблесна образът на кошмарната Джули, мъртва под душа, само че с лицето на Наоми. От гърлото му се изтръгна хлип, който изобщо не очакваше. Еймъс се обърна и го изгледа, но Холдън мълчаливо му махна да върви напред.

Това беше работа на Фред.

А щом беше на Фред, значи беше и на Холдън.

В продължение на цяла година Холдън си бе играл да налага политиката на Фред. Беше преследвал кораби и ги бе унищожавал заради неговия грандиозен експеримент за правителство на СВП. Беше се превърнал в човека, който бе сега, защото някаква част от него вярваше в мечтите на Фред за свободни и самоуправляващи се външни планети.

А през цялото време Фред тайно бе планирал… това.

Холдън си мислеше за всички неща, от които се бе отказал, за да му помогне да построи своя нов ред в Слънчевата система. Така и не бе отвел Наоми на Земята, за да се запознае със семейството му. Не че самата Наоми някога би стъпила там. Но той можеше да откара семейството си на Луната, за да се срещнат. Татко Том щеше да се опъва. Той мразеше пътуванията. Но Холдън не се съмняваше, че в края на краищата всички щяха да дойдат да я видят, след като им обясни колко важна е станала тя за него.

А след като бе срещнал Пракс и бе видял копнежа му да открие дъщеря си, Холдън бе осъзнал колко отчаяно му се иска да опознае това чувство. Да изпита същата жажда за присъствието на друго човешко същество. Да представи следващото поколение на родителите си. Да им покаже, че всички усилия и енергия, които са вложили в него, се отплащат. Че той предава щафетата нататък. Искаше му се, повече от всичко досега, да види физиономиите им, когато им покаже дете. Неговото дете. Детето на Наоми.

Фред му бе отнел това, първо, като му губеше времето, използвайки го като бияч на СВП, а сега и с предателството си. Холдън се закле, че ако се измъкне от Ганимед, Фред ще си плати за всичко.

Еймъс ги спря отново и Холдън забеляза, че вече са на космопорта. Отърси се от унеса си. Не помнеше как са стигнали дотук.

— Изглежда чисто — докладва Еймъс.

— Наоми — обади се Холдън, — какво е положението около кораба?

— Тук изглежда чисто — отвърна тя. — Но Алекс се притеснява, че…

Гладът ѝ бе прекъснат от електронно пищене.

— Наоми? Наоми! — изкрещя Холдън, но нямаше отговор. Той се обърна към Еймъс: — Давай към кораба, на бегом!

Еймъс и пинкуотърците се втурнаха към доковете толкова бързо, колкото им позволяваха раните и изпадналият в несвяст мъж. Холдън, който тичаше най-отзад, опря автомата в рамото си и освободи предпазителя.

Тичаха през виещите се коридори на пристанищния сектор. Еймъс разпръскваше пешеходците със силни викове и безмълвната заплаха на пушката си. Една старица с хиджаб изприпка уплашено от пътя им като листо, понесено от буря. Тя вече бе мъртва. Ако протомолекулата се намираше на свобода, всички, покрай които минаваше Холдън, бяха вече мъртви. Сантичай и Мелиса Супитаяпорн и всички хора, които те бяха дошли да спасят. Бунтовниците и убийците, които са били нормални граждани на станцията, преди социалната им екосистема да рухне. Ако протомолекулата се намираше на свобода, всички те бяха обречени.