Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
Вероятно Сам беше разбрал, че ще умрат много преди Странника да им съобщи това. Той беше преценил ситуацията, беше претеглил възможностите им и беше осъзнал неизбежния край. Останалото беше просто чакане. И чувства.
— Върви да си го начукаш!
Думите излязоха от устата й, преди да успее да се спре. Говореха емоциите, а не логиката. Странника застина, погледна я и килна глава на една страна.
— Моля… какво каза?
— Казах ти да ходиш да си го начукаш — изръмжа насреща му Линда. — Няма да го направя.
Погледна Сам. Защо не си отваряше очите?
Странника се наведе над нея. Гледа я един доста дълъг миг, в който наподобяваше статуя. Каменна, безчувствена и непоколебима.
— Грешиш — каза й той и сложи тиксо на нейната уста, а после и на тази на Сам. Не изглеждаше гневен, докато го правеше. Безмълвно отиде при Сара, сложи й тиксо на устата, сграбчи белезниците на ръцете й и я дръпна напред. Прибра пистолета в панталона си и извади от задния си джоб лъскавата златиста запалка. Сърцето на Линда спря, когато чу отварянето на капачето. Палецът му щракна веднъж върху колелцето и веднага се появи огън.
Странника се увери, че Линда гледа, когато доближи пламъка и го задържа цели три секунди на дланта на Сара.
Двете пищяха през цялото време, а мъжът изпълняваше единственото задължение на силния — продължи да диша спокойно и уверено.
21
САРА НЕ МОЖЕШЕ ДА ПОВЯРВА КОЛКО МНОГО БОЛИ. Трябваше да спре да плаче, за да може да диша през носа.
Всички далечни неща бяха станали близки. Емоциите й бяха ослепително покривало от бели светкавици, ужас, болка, тъга. Нямаше измъкване от чудовището. Вече знаеше това и то я унищожаваше.
Майка й направо побесня, когато я нараниха. Линда дърпаше толкова силно белезниците си, че щеше да пререже плътта си до кокал, ако вътрешността им не беше подплатена. Мама пак си беше мама, но в нея бушуваше заплашителна енергия, която не беше виждала досега.
Дори Странника беше впечатлен.
— Великолепно — каза той. — Ти си едно от най-страшните неща, които съм виждал.
Сара беше съгласна с него.
— Проблемът, Линда, е, че аз съм по-страшен. — Той поклати глава. — Не разбираш ли? Не можеш да спечелиш. Няма как да ме победиш. Аз съм силата. Аз съм увереността. Ти нямаш друг избор, освен да правиш онова, което ти кажа, или да гледаш как горя Сара, докато не я превърна в циркова атракция.
Майка й се усмири. Сара се опита да погледна баща си, но очите му бяха затворени.
— Ще ти дам малко време, за да се вземеш в ръце. Цяла минута. След това или ще ми кажеш, че си готова и ще си свършиш работата, или ще изгоря Сара доста сериозно.
Детето потрепери от страх при мисълта за още огън и още болка. Какво имаше предвид този мъж, като каза на майка й „ще си свършиш работата“? Тя се беше оттеглила в скривалището си и чакаше чудовищата да се махнат. Непознатият говореше през това време и казваше нещо важно. Опита се да си спомни.
Нещо за мама и татко…
Мама да убие татко…
Тя си спомни и се ококори, и скривалището й я призова отново.
Линда се опитваше да се съвземе. Беше изпълнена с бял и статичен шум, подобно на дала на късо душа. Гневът я беше преборил. Не можеше да го прогони. Пред очите й беше черно и яростта и отчаянието я бяха обгърнали в прегръдката си, бяха прогонили всякакъв здрав разум. Китките я боляха, а стомахът направо я подлудяваше от прекаления прилив на адреналин.
Сам, проклетият Сам, не отваряше очи. Знаеше защо и го мразеше за това. Мразеше го, че е прав. Мразеше го, че беше осъзнал, че това е краят, че нямат друг избор и беше приел съдбата им.
Не, не, Линда обичаше Сам, не го мразеше. Такъв си беше той. Умът му беше едно от нещата, които обичаше най-много в него. Сам беше честен и брилянтен. И изключително смел в момента. Той й беше казал сбогом, беше затворил очи и разкрил врата си, за да може да го удуши.
КБНС?
Тази абревиатура се появи в главата й: Какво би направил Сам?
Това беше мантра, която си повтаряше, когато емоциите й се опитваха да надделеят над здравия й разум. Сам беше спокоен, Сам беше логичен, Сам беше стабилен. Той също се гневеше, но не и на малките неща.