Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Драскай върху приемника. Кой ще ти търси хартия по време на сражение.
Вернер написва уравнението върху металния корпус на апарата и се заема да замества променливите. Хауптман му подава логаритмична линийка. След две минути Вернер има азимут и разстояние: два и половина километра.
— А картата? — малкото аристократично лице на Хауптман свети от удоволствие.
Вернер взима транспортир и пергел и начертава линиите.
— Води, Пфениг!
Вернер сгъва картата в джоба на куртката си, прибира апаратите и ги понася в двете си ръце като куфари. На лунната светлина се сипят малки снежни кристалчета. Скоро школата и пристройките около нея заприличват на играчки сред бялата равнина под тях. Луната бавно се снижава — полузатворено око, — кучетата подтичват плътно до господаря си, а Вернер се поти.
Спускат се в падина и отново се изкачват. Един километър. Два.
— Сублимен момент — казва задъхано Хауптман. — Знаеш ли какво означава това, Пфениг? — Тонът му е замаян, възбуден, почти бъбрив. Вернер не го е виждал в подобно състояние. — Това е моментът, в който едно нещо се готви да се превърне в друго. Денят — в нощ, какавидата — в пеперуда. Сърнето — в кошута. Опитът — в резултат. Момчето — в мъж.
В края на едно дълго, трето поред изкачване Вернер вади картата и проверява азимута с компас. Дърветата безшумно проблясват наоколо. Няма следи от стъпки освен техните. Школата е изчезнала от погледа им.
— Да включа ли пак апаратите, господине?
Хауптман слага пръсти пред устните си.
Вернер повтаря изчисленията и вижда, че са съвсем близо до зададената цел — на по-малко от половин километър разстояние. Прибира приемниците, вдига ги и поема отново, като хрътка по следа, мислейки: числата не лъжат, теорията скоро ще стане практика. От дърветата се посипва сняг, кучетата застиват и трепкат с носове, сякаш са надушили фазан, Хауптман вдига ръка и Вернер, промъквайки се през една пролука между дърветата, най-сетне вижда силуета на човек, легнал по очи в снега, с радиостанция до краката му; върхът на антената й докосва клоните.
Великана.
Кучетата потръпват, застинали на стойка. Дланта на Хауптман е все така вдигната. С другата си ръка вади от кобура пистолета си.
— От толкова близо, Пфениг, няма място за колебание.
Фолкхаймер е обърнат към тях с лявата си страна. Вернер вижда как парата от устата му се издига и разсейва из въздуха. Хауптман насочва своя Валтер право в главата на Великана и в продължение на един дълъг и стряскащ момент Вернер е убеден, че учителят му ще застреля момчето, че са в смъртна опасност, той и всички останали курсанти, и внезапно в ушите му отекват думите на Юта: „Трябва ли просто да вървиш след стадото като овца?“ Нещо в душата на Вернер затваря люспестите си клепачи, дребният преподавател вдига пистолета и стреля във въздуха.
Фолкхаймер скача като пружина, кляка, кучетата се спускат към него, а сърцето на Вернер се разтуптява така, сякаш всеки момент ще изхвръкне от гърдите му.
Фолкхаймер вдига ръце, уж да се отбранява, но кучетата го познават и не нападат истински; лаят, подскачат, ужким хапят, Фолкхаймер ги хваща и ги запокитва на няколко метра като котета. Д-р Хауптман се разсмива. Пистолетът му дими, той отпива една дълга глътка от манерката, подава я на Вернер и той я допира до устните си. Успех: учителят доволен, приемниците работят, Вернер стои под светлото, грейнало от звезди небе и усеща как жилещата топлина на брендито се разлива към стомаха му.
— Ето затова ни бяха триъгълниците — казва Хауптман.
Кучетата обикалят, залягат и лудуват. Хауптман пикае под дърветата. Фолкхаймер се доближава до Вернер, влачейки големия сандък с предавателя. Едър е като мечка; слага плетената си ръкавица на рамото му.
— Просто числа, школник — казва той, като внимава да не го чуе Хауптман.
— Чиста математика — продължава Вернер, имитирайки насечения говор на учителя си. Опира един в друг разперените пръсти на ръцете си, както прави Хауптман. — Научи се да разсъждаваш по този начин.
Вернер за пръв път чува Фолкхаймер да се разсмее и вижда лицето му по различен начин: не страшно, а като на дете — огромно и палаво. Както когато слуша музика.
През целия следващ ден удоволствието от успеха все още се разлива по вените на Вернер: споменът за почти религиозното благоговение, с което вървя до Фолкхаймер по обратния път до замъка, през замръзналите дървета, край стаите със спящи момчета, подредени като златни кюлчета в трезори… почувства се почти бащински отговорен за другите, докато Фолкхаймер се отдалечаваше с мечешките си стъпки към спалното на големите, чудовище сред ангели, нощен страж, прекосяващ заспало гробище.