Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
— Не — твърдо отговори Артьом.
— А другите служители от театъра, хората, с които сте общували по-отблизо, също ли не са ви казвали нещо такова? Е, без да броим актьора Колодни, разбирам, че той със сигурност не е в течение на проблемите на художествения ръководител, но например Семьон Борисович като нищо може да е осведомен. Той нищо ли не ви е казвал?
И отново последва твърдо и произнесено без колебание „не“.
— А какво е отношението на самия Семьон Борисович към Богомолов?
— Нормално му е отношението. Във всеки случай, Семьон не ми е говорил никакви гадости за Богомолов. Пък и ние общуваме съвсем отскоро, откак той започна ежедневно да води репетициите вместо Лев Алексеевич. Преди това бяхме само на „здравей — здрасти“.
— Така — проточи Настя. — Всичко е ясно. Вие сте абсолютно безполезен за мен човек.
— Защо? — попита Артьом обидено и с някакъв неразбираем яд в гласа.
— Отскоро сте тук, не сте се сближили с никого, не можете да разкажете нищо интересно за следствието. Или толкова изкусно се преструвате на незнаещ, а, Артьом?
— Как можахте да си помислите това, Анастасия Павловна! Аз бях абсолютно искрен… А вие…
— А вие, а аз — имитира го тя с мека насмешка. — Артьом, хайде да не си играем игрички, става ли? Вие сте журналист, искате да съберете материал, какъвто и ще да е, ако ще и за вътрешнотеатрални разпри, ако ще и за тъпите детективи от „Петровка“, дето водят разследването. Опитвате се да ми задавате въпроси и се надявате да получите отговорите. Не си губете времето, няма да получите отговори. Благодаря ви за кафето, починах си при вас, ще вървя да работя.
— А с кого отивате да разговаряте сега? — незабавно последва въпросът.
Настя се разсмя.
— Артьом, вие слушате ли какво говоря? Изобщо, разбирате ли какво говоря?
Журналистът беше жалка картинка, изглеждаше абсолютно объркан, не схващаше какво иска да му каже Настя и тя разбра, че не беше чул последната й тирада, мислите му витаеха някъде много далече.
— Смятам да си поговоря с актрисата Наймушина — каза тя. — Други въпроси?
— Тя пък за какво ви е? Жена е, а вие казахте, че търсите мъж.
Тогава вече Настя кипна вътрешно. Или този Лесогоров наистина е тъп, или я смята за пълен дебил. По-вероятно беше, разбира се, второто, отколкото първото. Разговорът се получи някак безсмислен, празно дърдорене, нито капчица полезна информация, загубено време. За какво е седнала тук? Какво иска да постигне? Вслуша се в себе си и разбра, че някъде нещо я човърка. Нещо не е наред. Нещо я задържа тук, в този фотьойл, някакво напрежение с неясен произход, някаква нелогичност в поведението на Артьом Лесогоров и в неговите реакции на думите й. По дяволите, защо не беше тук Антон Сташис! Тя, Настя Каменская, е свикнала да оперира с факти и обстоятелства, но това й умение сега не носи полза, защото работата не е във фактите и обстоятелствата, а в реакциите на Артьом, в неговите мисли и чувства, които би могъл да разгадае именно Сташис. Някъде тук, в тази чудесна безлична стая с камина, се е притаила някаква лъжа, някаква неистина, която Настя усеща, но не може да я улови и разбере. Тази неистина виси във въздуха между нея и Артьом Лесогоров като безцветна невидима леща и изопачава всички думи, пречи й да ги разчете правилно.
Тя все пак предприе още редица опити да измъкне от Лесогоров поне някаква информация, задаваше въпроси за реакциите в театъра на покушението, какви предположения витаят, какви клюки се разнасят сред служителите, но той не разказа нищо интересно. Дали криеше информация, дали наистина нищо не знаеше… Но за сметка на това се опитваше да задава въпроси за хода на разследването и за подозренията на Анастасия Павловна и нейния колега Антон.
А лещата на неясната, изплъзваща се, но толкова доловима неистина все така висеше между тях…
Красавицата Людмила Наймушина с удоволствие се съгласи да разговаря с детективите, но хитро усмихната, постави условие:
— Ужасно огладнях, а в нашия бюфет всичко страшно ми е омръзнало, година след година една и съща храна. Вярно, вкусна, но еднаква. Писна ми вече — картинно въздъхна тя. — А довечера имам спектакъл, между другото. Играя в „Наполеон“, постави го самият Риминас, Лев Алексеевич го покани. Прекрасен спектакъл, много сериозно ви съветвам да го гледате, ще изпитате удоволствие.