Смъртта като изкуство

— Разказаха ми — пристъпи тя към следващата група въпроси, — че Лев Алексеевич обичал хората да се страхуват от него и често лично обикалял и проверявал всичко, за да хване някого на местопрестъплението. Вярно ли е?

— Да, разбира се, вярно е — отново се разсмя Наймушина и този път Настя не разбра какво толкова я бе развеселило. Или Людмила просто по характер е такава весела и винаги готова да се разсмее?

— И много ли хора е залавял?

— О, безброй.

— Може ли някой да е затаил обида?

— Не, едва ли, Лев Алексеевич изобличаваше винаги справедливо, защо да се обиждаш, ако пиянстваш на работното място и са те хванали? Ясно е, че това е нарушение, вярно, досадно е, но всичко е справедливо, какво да се прави.

— И все пак — настойчиво попита Настя, — може ли някой да е останал смъртно обиден? Защото не всички разсъждават като вас — че щом си нарушил правилата, наказанието е справедливо. На много хора това не изглежда справедливо.

— Такъв е животът! — Отново тръсване на главата и красив полет на грижливо подстригания с опитна фризьорска ръка бретон. — Макар че е имало и изключителни случаи.

— Например? — напрегна се Настя.

— Например с Иван Звягин. Не са ли ви казали?

— Все още не. Какво се е случило?

— Ужасна глупост! Разбирате ли, ние имаме правилник за вътрешния ред, сигурно сте го видели.

Настя кимна, тези правила бяха отпечатани в репертоарната книжка, която им бе дал главният администратор Семаков.

— В него пише, че след двайсет и три часа нула нула е забранено на артистите да се намират в гримьорните, всички са длъжни да освободят помещенията. И Лев Алексеевич редовно около единайсет и половина обикаля гримьорните и проверява кой нарушава правилника. Веднъж пипнал Звягин с момиче от зрителите, била му почитателка, поднесла му цветя при поклоните, тогава той успял да й прошепне да го чака в коридора пред входа за служебните помещения и веднага след поклоните я прибрал в гримьорната. Ох, и Иван ни е един…

— Какъв е?

— Хубавец, млад, с една дума, звезда. Участва във филми, сигурно сте го гледали по телевизията. Момичетата са луди по него, вечно идват с цветя, с подаръци, а той с удоволствие използва тяхното обожание във всякакъв смисъл. Че какво го спира? Не е женен, има право. Ние се отнасяме спокойно към това, само че Лев Алексеевич ги спипал в гримьорната. Леле, каква дандания! Какви крясъци!

— Кой е крещял? — не разбра Антон. — Звягин ли?

— Богомолов, разбира се! Вярно, не съм го чула лично, не съм била в театъра, но портиерката и охранителят ми разказаха, че се чувало из цялата сграда. Лев Алексеевич гонил момичето през всички коридори, дори не я оставил да се облече както трябва, та тичала с дрешките си в ръце. А на другия ден извикал Звягин в кабинета си и му казал, че оттегля разрешението си той да се снима в сериал. По онова време Иван имаше много добро предложение от голяма продуцентска фирма, но графикът на снимките бил много плътен, и то не в Москва, а в Киев, така че той отишъл при Богомолов за разрешение, за да може при съставянето на репертоара да имат това предвид и да не го включват в спектакли през определени дни. Богомолов отначало се съгласил на драго сърце, нали за него е изгодно нашите актьори да играят във филми, той гради върху това цялата си политика за привличане на зрители. Обаче след случката с момичето анулирал разрешението си и казал на Звягин, че няма да му позволи никакви участия във филми и че репертоарът ще бъде съставен така, че всичките му снимачни дни да бъдат покрити със спектакли, и само да е посмял да провали дори един спектакъл! Иван цени театъра, а в киното още не е толкова търсен, че да си осигури постоянна заетост и постоянни доходи, затова беше принуден да развали договора си с кинаджиите, а те му поискали огромна неустойка, която направо го разори, и той затъна в дългове. Разбира се, Звягин не е простил това на Богомолов, все пак едно е да провалиш любовна среща, като изгониш позорно момичето, и съвсем друго е да бръкнеш в джоба на някого. Но не е възможно Иван да е ударил Лев Алексеевич с бухалката!