Смъртта като изкуство

„Интересно, кого уважаваш толкова много, приятелче? Нали не съм споменавала име.“

— Струва ми се, че досега не е ставала дума за него — изигра Настя леко недоумение. — И вие не сте ми говорили нищо за него.

— За кого? — обърка се Артьом. — Питахте ме за Богомолов, нали?

— Не — присмехулно отговори тя. — Питах за Михаил Лвович Арцеулов.

— За кого?!

Тя повтори, тихо и спокойно. Това момче е почти два пъти по-младо от нея, нима се надява да я заблуди? Срещу такива тарикати тя има сума ти похвати. Сега той съвсем ще се стъписа, ще започне трескаво да се опитва да проникне в хода на нейните разсъждения, ще я засипе с въпроси за Арцеулов, когото Настя днес видя за пръв път в живота си и дори и през ум не й бе минавало да го подозира в нещо, във всеки случай засега, и окончателно ще изгуби контрола над разговора.

— Вие какво, Михаил Лвович ли подозирате?

— Защо не? — сви рамене тя. — Точно както и всеки друг мъж на тази земя. Нали все някой е ударил Богомолов по главата, защо да не е Арцеулов? Или вие, Артьом?

— Но за какво ми е на мен?

— Кой ви знае вас — безгрижно махна с ръка тя. — Аз съм само трети ден в театъра, още много неща не зная от вашата вътрешна кухня. Може да имате какви ли не конфликти. Затова ми разкажете тъкмо за тези конфликти. Кой, с кого, заради какво, кога, как е свършило всичко.

— Ами и аз съм нов човек тук — неуверено отговори Лесогоров. — И не съм много наясно с театралната кухня. Моята задача е да си довърша добре пиесата.

— С кого общувате най-често?

— Ами… — Артьом замислено помълча с поглед, вперен в тавана. — Със Семьон Борисович, разбира се, с Никита Колодни, с него отношенията ни някак веднага се оформиха. С всички общувам по малко, всичко тук ми е интересно. Може някой ден да напиша книга, театрален роман, по-хубав от Булгаковия.

— Тоест събирате материал — уточни Настя.

И изглежда, улучи десетката, защото очите на Лесогоров трескаво зашариха в опити да се скрият от нейния внимателен поглед.

— Не, не може да се каже така — смотолеви той. — Просто… ами… това е вече нещо като навик: където и да отидеш, трябва да събереш колкото може повече информация, може някой ден да ти потрябва. Моята главна задача е да поставим пиесата — повтори твърдо, сякаш намерил най-сетне почва под краката си.

— Ас Богомолов много ли общувахте?

— Какво говорите! Кой е Лев Алексеевич и кой съм аз? С него се виждахме само на репетициите, никакви лични разговори.

— Тоест с нищо не можете да ми помогнете — злорадо констатира Настя.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че щом не сте водили лични разговори, значи Лев Алексеевич не е споделял с вас своите проблеми, не ви е казвал, че може би са го заплашвали или че има дългове, или че някой му дължи голяма сума пари и не му я връща, или за някакви други неприятности… Не е ли? Не ви е разказвал, нали?