Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
гребе и тича, бързо като заек.
Далеч от своите замина той,
о, да, о, да, далече от домашното огнище.
Един ден лодката му празна се завърна,
като черупка празна, водата я въртеше.
Бе си отишло нейното дете,
уви, уви, издухано като глухарче.
И рече Шоанег: „Ти забрави тоз син,
безгрижен, безсърдечен, от пиленце по-глупав,
без мисъл от дома си излетяло.
О, да, о, да, проклинам неговото име“.
Инихе да повярва не можа.
Скърбеше, тъжна като лист отбрулен.
Прогизна от сълзи тръстиката на пода.
Уви, уви, оплакваше изчезналия син.
Изгаряше да го намери тя,
надяваше се, молеше се, като див сокол,
да търси своето чедо полетял.
О, да, о, да, ще го намери тя.
Шоанег гневно, ядно забрани,
крещеше, като кошер разлютен.
Замине ли, не му е веч жена.
О, да, о, да, перото от вратата ще издуха той.
Тиамак внезапно спря. Една баржа, управлявана от крещящ врански екипаж, се насочваше непохватно в тесния страничен канал и здравата се одраска в гредите, които стърчаха пред кръчмата като гнили зъби. Водната повърхност кипеше от вълни. Тиамак се обърна да погледне Исгримнур, но херцогът бе излязъл от стаята. Само старецът беше останал. Очите му бяха вперени в нищото, на лицето му играеше лека, скришна усмивчица.
Много време беше минало, откакто майката на Тиамак му бе пяла тази песен. Историята за ужасния избор на Инихе Червеното цвете й беше любимата. При мисълта за нея гърлото му се сви. Беше измамил доверието, което тя би искала да оправдае — да направи това, което дължеше на собствения си народ. Как би трябвало да постъпи сега? Да чака тук с тези сухоземци? Да отиде при Гелое и другите Носители на свитъка, които го бяха повикали? Или да се върне засрамен в родната Селска горичка? Където и да отидеше, щеше да знае, че духът на майка му го гледа и скърби, че синът й е обърнал гръб на своя народ.
Тиамак се намръщи, сякаш беше вкусил нещо горчиво. Исгримнур беше прав поне за едно. През тези дни, тези безрадостни дни, животът май наистина беше само трудни избори.
— Дръпни я де! Бързо! — каза някакъв глас.
Мейгуин се събуди и откри, че гледа право надолу в бялата пустота. Преходът беше толкова странен, че за момент тя помисли, че още сънува. Наведе се напред, за да се придвижи през тази пустота, както се бе движила през сивата пустота в съня си, но нещо я задържаше. Тя се задъха — вече усещаше свирепия, хапещ студ. Бе се надвесила над пропаст, в която бушуваше снежна виелица. Груби ръце се впиваха в раменете й.
— Дръж я!
Тя се дръпна, дращеше да се хване за нещо и се бореше с тези, които я държаха. Когато усети твърд камък под краката си, бързо издиша и се отпусна. Развихрените снежинки вече запълваха вдлъбнатините от коленете й на самия ръб на бездната. Пепелта от малкия й огън почти бе изчезнала под снежна покривка.
— Лейди Мейгуин, дойдохме да ти помогнем.
Тя се огледа зашеметена. Двама мъже все още я държаха здраво. Трети стоеше на няколко крачки зад нея. Всичките бяха увити в дебели наметала и лицата им бяха скрити под шалове. Единият носеше опърпаната качулка на клана Кройх.
— Защо ме върнахте? — Гласът й бе слаб и прегракнал. — Бях при боговете.
— Щеше да паднеш, милейди — каза мъжът до дясното й рамо. По ръката му, която я държеше, тя позна, че трепери. — Търсим те от три дни.
Три дни! Мейгуин поклати глава и погледна небето. Според неясното просветване на слънцето беше малко след разсъмване. Наистина ли е била при боговете през цялото това време? Беше й се сторило просто миг. Ако тези мъже не бяха дошли…
„Не — каза си тя. — Това е себично. Трябваше да се върна — нямаше да има никаква полза, ако бях паднала от планината и бях умряла“.
В края на краищата тя бе длъжна да оцелее. Това беше повече от дълг.
Мейгуин отлепи премръзналите си пръсти от дуорския камък и го изпусна на земята. Сърцето й сякаш се издуваше. Беше права! Бе се изкатерила на Брадах Тор, както нареждаше сънят й. Тук, на най-високото място, бе сънувала пак и сънищата й бяха също така повелителни, както и онези, които я бяха довели на върха.
Бе усетила пратеника на боговете, който я бе достигнал тук — пратеник във вид на висок червенокос юноша. Макар че чертите му бяха замъглени от съня, тя разбра, че е много красив. Може би беше паднал герой от стария Хернистир — Аиргад Дъбовото сърце или принц Синах, взет да живее на небето при Бриниох и останалите богове.
Заедно с първото видение там, в пещерата, тя бе усетила как той я търси, но когато се бе опитала да посегне към него, сънят се беше размил и я бе оставил замръзнала и самотна на върха на скалата. После, когато пак бе заспала, отново бе усетила, че пратеникът я търси. Бе почувствала, че му трябва спешно, така че се бе напрегнала до краен предел, та дано пламне като лампа, за да може той да я намери, протягаше се през субстанцията на съня, за да може да го достигне. И тогава, когато най-после го беше докоснала, той изведнъж я бе пренесъл до прага на страната, в която живееха боговете.