Диамантен меч, дървен меч [bg]

Императорът изпроводи маговете с поглед. Едва когато Сежес и останалите изчезнаха, той рязко стовари юмрук върху подлакътника на трона.

„Проклетници! Сежес не случайно спомена съда и екзекуцията. Прадядо ми, изверг и развратник, подари на Дъгата право на собствен съд. В замяна те удължиха живота и мъжката му сила с еликсири. Сега Дъгата може да арестува всеки поданик на Империята, да скалъпи доказателства и да го осъди. При това не публично! Не като в големите търговски градове, които още успяват да отстояват някогашните си привилегии. Дори фермера, който в рода си има не един или двама набучени на селски вили предци, съди според собствената си воля. И най-тъпият барон гледа да спазва някакви правила, някаква справедливост, защото селските старейшини дебнат всяка негова крачка. В най-добрия за него случай ще подадат жалба до Мелиин. В най-лошия - ще вдигнат бунт. А и бунтовниците, и наказателните войски са един дол дренки - жестоки и кръвожадни... Единствено Дъгата няма от какво да се бои, няма с какво да се съобразява, когато обвинява някого! А аз дори не мога да помилвам осъдения! Прадядо допълнил тази точка в едикта, след като благодарение на магията на ордените съумял за една нощ да прекара през постелята си три дузини жени. И мръсникът благодарил на Дъгата... А тя, за да не му остане длъжна, на следващата нощ му избрала петдесет палави красавици. И дъртакът пукнал върху трийсет и деветата... Само че едиктът останал, демони го взели! И не мога да го променя, освен... Ох, освен !"

Черна злоба отново кипна в сърцето му.

„Само да настъпи часа, само да настъпи... Ще давя, ще беся, ще пържа на бавен огън, ще набучвам на кол! Всички магове до един ще прокълнат живота си, преди да ги екзекутирам! Никой от тях не заслужава лека смърт! Само да настъпи часа!"

Той си пое дълбоко въздух и се поуспокои.

„Стига! - заповяда си. - Стига за това. Засега нищо не мога да променя. Затова - няма да мисля. Стига държавни дела за днес..."

Очакваше първото съобщение от наемника на Сивото братство. Разбира се, вестта нямаше да е адресирана до Императора, а до Бащата.

„Дали съобщението не е пристигнало вече?"

Не можеше просто така да посети Сивите. Срещата с Хеон бе подготвяна дълго и уж бе преминала в строга тайна. Ала Императорът знаеше, че рядко нещо остава незабелязано от ордените. Не биваше да рискува. Не можеше да се довери изцяло на никой - само на Волните. Те презираха Дъгата и не се бояха да умрат. Никакви мъчения - нито телесни, нито магически, не можеха да им развържат езика. Вярно, същото презрение те изпитваха и към шпионите от Братството, ала за разлика от тях Волните лесно се забелязваха. И те като маговете на Дъгата не се разделяха с куртките си, а да се промъкват скришно не можеха... Поговорката им „Разузнавачът не е воин" бе достатъчно красноречива. За съгледвачи им служеше една каста от „презряни", но нито един от тези клетници не бе приемал имперско гражданство.