![Мечът на Ликтора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/9/mecht-na-liktora-bg-download.jpg)
Мечът на Ликтора [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #3
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-362-X
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечът на Ликтора [bg]». Краткое содержание книги:
И тогава познах, там, върху ръката на исполинската фигура, амбицията да покоря времето, амбиция, в сравнение с която копнежът по далечните слънца е като желанието на някой дребен, закичен с пера вожд да покори съседното племе.
Седях там, докато слънцето не залезе зад планините на запад. Би трябвало да е по-лесно да сляза по стълбите, отколкото да ги изкача, но жаждата вече ме мъчеше жестоко и остра болка прорязваше коленете ми при всяко стъпало. Здрачът отстъпваше на нощта, а вятърът режеше като лед. Едно от одеялата беше изгоряло с момчето. Разгънах другото и се увих с него под плаща.
Бях почти преполовил стълбата, когато спрях да си почина. Само тънък полумесец от червеникавокафяво бе останал от деня. После и той изтъня и изчезна и когато това стана, металните катафракти под мен до един вдигнаха ръка за поздрав. Бяха толкова тихи и непоклатими, че бях на косъм да повярвам в невъзможното — че се създадени с вдигнати ръце, така, както ги видях в онзи миг.
Разигралото се пред очите ми чудо отми цялата ми скръб и можех единствено да се удивлявам. Останах на място, взирах се в тях и не смеех да помръдна. Нощта препусна по планинските склонове и в последния, бледен светлик на полумрака аз видях как силните им ръце се смъкнаха.
Все още замаян, се върнах при тихата групичка на сградите, застинали в скута на фигурата. Бях видял как едно чудо се проваля, а друго се изпълнява, а дори и едно на пръв поглед безсмислено чудо е неизчерпаем източник на надежда, защото ни доказва, че щом съществуват неща, които не разбираме, то пораженията ни — толкова по-многобройни от малкото ни и празни победи — може би са също толкова измамни.
Колкото и идиотски да звучи, успях да се изгубя, докато се опитвах да намеря кръглата сграда, където бях казал на момчето, че ще останем за през нощта, а бях препалено уморен, за да продължа да я търся. Вместо това открих едно закътано място край най-близкия метален страж, разтрих измъчените си крака и се увих колкото можах, за да се предпазя от студа. Макар че сигурно съм заспал почти веднага, скоро се събудих от звука на тихи стъпки.
25
ТИФОН И ПИАТОН
Скочих и изтеглих меча си — и чаках в сенките, както ми се стори, поне час, макар да е било без съмнение много по-малко. Още два пъти ги чух — бързи и тихи, и все пак звучаха като стъпки на едър и силен мъж, който бърза за някъде, почти тича, с лекотата на атлет.
Тук звездите грееха в целия си блясък, толкова ярки, колкото ги виждат навярно моряците, чиито пристанища са те, когато се издигат високо да проснат златния воал, обвиващ континентите. Неподвижните стражи се виждаха почти като през деня, както и сградите около мен, окъпани в разноцветния светлик на десет хиляди слънца. Свикнали сме да потръпваме от ужас, помислим ли за вледенените равнини на Дис — най-отдалеченият спътник на нашето слънце. Но за колко ли много слънца и ние сме най-отдалеченият спътник? За хората на Дис (ако има такива) съществува само една безкрайна, звездна нощ.
На няколко пъти, докато стоях така под звездите, сънят почти успяваше да ме обори, но току на границите му ме връхлиташе тревога за момчето и се стрясках от мисълта дали не съм го събудил и къде да му намеря храна, когато слънцето изгрее отново. После споменът за смъртта му ме застигаше, както нощта бе застигнала планините, като вълна от отчаяние и непрогледен мрак. Сега знаех какво е чувствала Доркас, когато Йолента умря. Между мен и момчето не беше имало сексуални забежки, каквито вярвах, че са съществували между двете жени, но пък не плътската им любов бе събуждала ревността ми. Чувствата ми към момчето бяха толкова дълбоки, колкото тези на Доркас към Йолента, без съмнение (и без съмнение много по-дълбоки от тези на Йолента към Доркас). Ако Доркас го беше знаела, щеше да ревнува така, както аз ревнувах понякога, стига да ме беше обичала така, както аз обичах нея.
Накрая, като не чух повече стъпките, се скрих колкото можах, легнах и заспах. Наполовина очаквах, че не ще се събудя от този сън или че ще се събудя с нож, опрян в гърлото, но нищо такова не се случи. Сънувах вода и се събудих доста след зазоряване, измръзнал и схванат.