За честта на крадеца [bg]

Най-лошото беше обаче, че всичко наоколо започваше да ми изглежда познато.

— Изтърбушеното… — казах накрая.

Качулката се изви към мен.

— Познаваш ли това място?

— Някога живеех тук. — Май повече подхождаше думата „оцелявах“, защото не можеше да се нарече живот. — И се зарекох да не се връщам.

— Човек ту се зарича, ту се отмята — отбеляза сродникът.

Чух как Деган изсумтя гърлено зад мен.

Колкото по-окаяно е мястото, толкова по-трудно се променя. Никому не би хрумнало да се втурне в Изтърбушеното и да започне да го преустройва. Тази част от квартала беше достъпна за всеки, тук никой нямаше власт и хората рядко задаваха въпроси или отговаряха на въпроси.

Затова беше още по-забележително, че нашият водач е намерил Лариос тъкмо тук. Няма как да издириш някого в Изтърбушеното, ако не си местен или много печен, или и двете. Не ми приличаше на местен, значи оставаше да е много печен. Но ако беше така, защо изобщо си губеше времето на това място?

Понякога най-добрият начин да получиш отговори е да оставиш нещата да се случат. Не очаквах този сродник да ми разкрие каква игра е подхванал, което обаче не означаваше и да се натъкна слепешком на някаква беда. Разхлабих рапирата в ножницата и отпуснах лявата си ръка по-близо до кинжала. Деган забеляза движенията ми и направи същото. Реших, че ако ни сполети нежелана случка, нашият водач пръв ще си докара белята.

Спряхме в края на особено тесен проход между няколко сгради.

— Ето там. — Водачът ни протегна ръка. — Четвъртата отляво. Лариос е на втория етаж.

Едва се проврях покрай него, за да видя накъде сочи.

— В коя стая е?

Качулката се обърна към мен.

— Откъде да знам? Късметлия си, че изобщо го намерих.

Взирах се в сградата през дъжда. Приличаше на някакъв стар склад, но не бях сигурен.

Дъждът винаги затруднява нощното ми зрение, все едно гледам през завеса от фини мъниста. Все пак различавам какво има насреща, но от време на време всичко става смътно. А този път беше по-зле — въпреки почивката и погълнатите ахрами още усещах товара на последните няколко дни. Умората размътваше зрението ми повече и от дъжда.

— А ние откъде да знаем, че той още е там? — заядох се аз.

— Лариос си е там — увери ме невъзмутимият глас. — Не се тревожи.

— Да не си го накарал да ти обещае, че няма да ходи никъде?

Качулката не помръдна задълго и предположих, че водачът се мръщи.

— Там е — повтори той.

— Да се надяваме. Иначе ще ми дължиш доста сериозна купчинка ястребчета.