За честта на крадеца [bg]
- Автор: Хьюлик Дуглас
- Серия: Истории за Кин #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554505
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «За честта на крадеца [bg]». Краткое содержание книги:
„За честта на крадеца“ е неподправено удоволствие: задъхана, забавна, изненадваща история в запомнящ се свят, богата на великолепни образи. Такива истории ви напомнят защо обичате да четете. О, да, по дяволите, имаме си нов талант, влязъл в играта. Прочетете тази книга. Сериозно — прочетете я!“ Брент Уикс, автор на бестселъри в класацията на „Ню Йорк Таймс
— Убедих се, че песимизмът ме предпазва от разочарования.
Във входа шавна сянка и излезе напред. Висок, целият покрит с наметало и качулка — можеше да е кой ли не, ако не беше гласът.
— Това е благоразумно — съгласи се сродникът.
Качулката пак провисваше напред и сянката беше толкова плътна, че лицето не се виждаше. Качулката се обърна към Деган, високият мъж разпери празните си ръце с дланите нагоре и каза:
— С твоя приятел имаме уговорка.
— Нима?
— Да, имаме — потвърдих аз. — Той е човекът, който ще ни заведе при Лариос. — Изгледах сродника и добавих: — Стига да го е намерил.
Мъжът се поклони леко.
— Мога да ви покажа къде беше по залез.
Кимнах и извих глава към Деган, който не отместваше меча. Тъкмо щях да кажа нещо и моят приятел прибра оръжието в ножницата с едно рязко движение.
— Води ни — предложих на непознатия.
Качулката се завъртя наляво-надясно.
— Първо ми плати.
Протегна към мен ръка в ръкавица.
— Не и преди да видя Лариос — възразих аз.
Над нас изтътна гръмотевица. Подсмихнах се на намесата на природата.
— Има и други купувачи — отвърна равният глас. — Лариос е много търсен напоследък.
Тоест и Железния Деган предлагаше награда за него.
— Половината сега, половината след това — предложих аз.
— Разбрахме се.
Сложих малко ястребчета в ръката му, той се засмя и след кратък пазарлък се споразумяхме за цената.
Нашата ходеща сянка ни поведе в Десетте пътя. Уличките ставаха все по-тесни и сякаш събираха гъстия мрак около нас. А постройките от двете ни страни ставаха все по-занемарени, после все по-жалки и накрая почти негодни за обитаване. По няколко от тях се виждаха следи от пожари и онези, които още не се бяха срутили, май обмисляха дали най-после да не го направят. А вонята… Почти бях готов да предпочета отходните канали. Боклуци, мърша, гнилоч — повечето с човешки произход. По едно време заваля и поне тази смрад отслабна малко.
Най-лошото беше обаче, че всичко наоколо започваше да ми изглежда познато.
— Изтърбушеното… — казах накрая.
Качулката се изви към мен.
— Познаваш ли това място?
— Някога живеех тук. — Май повече подхождаше думата „оцелявах“, защото не можеше да се нарече живот. — И се зарекох да не се връщам.
— Човек ту се зарича, ту се отмята — отбеляза сродникът.
Чух как Деган изсумтя гърлено зад мен.
Колкото по-окаяно е мястото, толкова по-трудно се променя. Никому не би хрумнало да се втурне в Изтърбушеното и да започне да го преустройва. Тази част от квартала беше достъпна за всеки, тук никой нямаше власт и хората рядко задаваха въпроси или отговаряха на въпроси.
Затова беше още по-забележително, че нашият водач е намерил Лариос тъкмо тук. Няма как да издириш някого в Изтърбушеното, ако не си местен или много печен, или и двете. Не ми приличаше на местен, значи оставаше да е много печен. Но ако беше така, защо изобщо си губеше времето на това място?
Понякога най-добрият начин да получиш отговори е да оставиш нещата да се случат. Не очаквах този сродник да ми разкрие каква игра е подхванал, което обаче не означаваше и да се натъкна слепешком на някаква беда. Разхлабих рапирата в ножницата и отпуснах лявата си ръка по-близо до кинжала. Деган забеляза движенията ми и направи същото. Реших, че ако ни сполети нежелана случка, нашият водач пръв ще си докара белята.
Спряхме в края на особено тесен проход между няколко сгради.
— Ето там. — Водачът ни протегна ръка. — Четвъртата отляво. Лариос е на втория етаж.
Едва се проврях покрай него, за да видя накъде сочи.
— В коя стая е?
Качулката се обърна към мен.
— Откъде да знам? Късметлия си, че изобщо го намерих.
Взирах се в сградата през дъжда. Приличаше на някакъв стар склад, но не бях сигурен.
Дъждът винаги затруднява нощното ми зрение, все едно гледам през завеса от фини мъниста. Все пак различавам какво има насреща, но от време на време всичко става смътно. А този път беше по-зле — въпреки почивката и погълнатите ахрами още усещах товара на последните няколко дни. Умората размътваше зрението ми повече и от дъжда.
— А ние откъде да знаем, че той още е там? — заядох се аз.
— Лариос си е там — увери ме невъзмутимият глас. — Не се тревожи.
— Да не си го накарал да ти обещае, че няма да ходи никъде?
Качулката не помръдна задълго и предположих, че водачът се мръщи.
— Там е — повтори той.
— Да се надяваме. Иначе ще ми дължиш доста сериозна купчинка ястребчета.