Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Нямам диван. Ти какво му отговори?

— Не беше нещо кой знае колко умно. Казах му, че това ще отмине, колкото и да не му се вярва. Че трябва да прояви търпение и да се довери на приятелите си.

Фрида изпита остра болка. Тя трябваше да е тази, която да каже тези думи на Санди. Това беше добър съвет; та нали в крайна сметка до това се свеждаше голяма част от терапията на объркани и разстроени пациенти. Просто бъди търпелив, почакай да мине време: постепенно болката ще намалее и ще стане по-поносима. В случая обаче тя беше причина за болката.

— Само веднъж ли водихте този разговор?

— Само веднъж, беше толкова продължителен и драматичен. След това продължихме да разговаряме от време на време. Понякога ми се обаждаше по телефона късно нощем.

— След всичко това, след цялата ти подкрепа, не е ли малко странно, че е възпрепятствал проекта на Ал?

— Ти сериозно ли говориш? — възкликна Бриджит с презрителен тон, от което Фрида примигна объркано. — Да не мислиш, че взаимоотношенията ни са били на принципа „аз на тебе, ти на мене“: аз ти помагам, когато те боли и си отчаян, а в замяна на това ти правиш някаква услуга на мъжа ми в службата.

— Може би се е опитвал да докаже нещо.

— Какво, например?

— На някои хора им е трудно да приемат, че други им помагат да се справят с проблемите си. Не могат да преодолеят усещането, че някой друг ги спасява в ежедневието.

— Изглежда, имаш много ниско мнение за човечеството.

Фрида се изправи.

— Никога не знаеш как ще реагират хората — каза тя лаконично. — Сега ще се обадиш ли в полицията?

— Ал не го е извършил. Аз не съм го извършила. — Последва дълга пауза. — И не мисля, че ти си го извършила.

— Но някой го е извършил — обади се Фрида.

— Знам.

— И трябва да разбера кой.

— Ние трябва да разберем кой — поправи я Бриджит. — Той беше мой приятел. Няма да се обадя в полицията.

— Каза ли на Ал за мен?

— Не. — Тя се поколеба. — Все още не съм му казала. Не мисля, че ще прояви разбиране.

Нито пък е казала на мъжа си за отчаянието на Санди, помисли си Фрида. Настъпи тишина. Тя се загледа в Бриджит, в широкото й изваяно лице, в силните й ръце; Бриджит гледаше право пред себе си, сключила длани. Очевидно чакаше.

— Ще ми помогнеш ли? — попита тихо Фрида.

Бриджит се огледа наоколо и повдигна вежди. Гневът й като че ли се беше изпарил. Сега я изпълваха тъга и безпокойство.

— Имам две малки деца. Не мога да действам като теб.

— И не е нужно. Трябва ми само подкрепата ти — каза Фрида.

— Не мога да повярвам, че правя това. Следващия път ще настоявам за необходимите препоръки.