Натрапчиви мисли за петък [bg]

Джоузеф пушеше бавно и отпиваше едри глътки вода от шишето си, полупритворил очи срещу яркото слънце. Мислеше си какво ще сготви довечера — може би нещо украинско. Мисълта за родината му напомни за двамата му синове, които не беше виждал от толкова време, въпреки че жена му — бившата му жена — наскоро му беше изпратила снимки. По-високи, по-едри, с потъмнели коси, подстригани късо, те му изглеждаха непознати, макар и да не беше така; едновременно и близки на сърцето му, и безкрайно далеч. Мислите за синовете му и болката от тяхното отсъствие го накараха да си спомни за Фрида, защото само тя можеше да разбере онова, което изпитваше в момента — и точно в този миг задната врата на къщата се отвори и двама души — мъж и жена — излязоха в градината.

Отначало Джоузеф ги помисли за строителни инспектори или архитекти. Мъжът, който имаше вид на ръгбист, беше облечен със светлосив костюм, а жената — дребна и с уверена крачка, носеше бежова пола, бяла блуза и обувки с равна подметка. Той се загледа с присвити очи и изстена глухо.

— Какво има? — попита Марти.

— Познавам тази жена. Тя е полицайка.

— Полицайка?

— Идват за мен, знам си аз.

— За теб? Каква каша си забъркал, друже?

— Аз? Нищо лошо не съм направил. Те правят лоши неща. — Но на лицето му се изписа безпокойство. Джоузеф си спомни състоянието, в което бяха оставили съседа на Фрида от временното й жилище, който я беше ограбил. Но как би могла полицията да знае? Той си каза, че това е невъзможно.

Хусейн и Брайънт си проправиха път през струпаните в градината материали.

— Г-н Морозов — каза Хусейн. — Главен криминален инспектор Хусейн.

Тя протегна към него служебната си карта, но Джоузеф, който все още седеше на стъпалото, махна с ръка.

— Знам. Вече сме се срещали. Вие преследвате Фрида.

— Търсим я. Бихме искали да поговорим с вас.

— Добре.

— Насаме.

— Искате да се махна ли? — каза Марти. Той стана и отиде в долния край на градината, застана с гръб към тях и започна да си свива нова цигара.

— Знаете ли защо сме тук? — попита Хусейн.

Джоузеф сви рамене.

— Смятаме, че знаете къде е Фрида.

— Нищо не знам.

— Знаете, че сме поставили камера в жилището й.

— Аз забелязал я, разбира се.

— Така че ние сме наясно, че ходите в дома й всеки ден.

— Това не е престъпление.

— Прекарвате вътре много време.

Джоузеф се изчерви.

— Е, и? — смотолеви той.

— Какво правите там?

— Храня котарака. Поливам растенията. Грижа се къщата да изглежда хубава. — Джоузеф ги изгледа намръщено. — Когато тя се завърне.

— Понякога стоите там по цял час.

— Не е престъпление — каза той отново. Никога не би им признал, че обикаля из къщата, сяда в креслото на Фрида, качва се в ателието й и стои там, усещайки присъствието й.