Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Отминахме Понте Милвио, поехме по Касия, завихме към Камилуча над Понте Марио. Ние тримата седяхме отзад; отпред седеше старият, който ни покани, и по-млад негов приятел, плешив и дебел, раболепно учтив към онзи зад волана: обръщаше се със страхопочитание към него. Старият се отнасяше зле с него и дори го скастри:
- Я не се прави на глупак!
А другият се усмихна, все едно получи комплимент.
Старият ме попита, както караше, без да се обръща:
- А ти къде живееш?
Отвърнах:
- В барака, при акведукта Феличе.
- Барака - имаше метален, неприятен тембър, - а това момиченце сестра ли ти е?
- Не, не ми е сестра, не ми е никаква, пее.
- А тази, другата, и тя ли е никаква?
- Тя ми е годеница.
- Годеница, брей... а ти защо не работиш?
- Работех, бях бояджия... сега съм безработен.
Пристигнахме пред входа в подножието на хълм, подреден като градина. Решетката се отвори сякаш по магия и той подкара по алея от кипариси към върха на хълма, където се виждаше голяма вила. Докато се изкачвахме, забелязах амфитеатрално разположени фонтани с водоскоци, откъдето водата се плискаше и преливаше от един басейн в друг, скамейки, тераси, мраморни статуи. Накрая колата спря на чакълеста площадка пред входа на вилата, прислужник в бяла туника побърза да излезе и се поклони. Старият и другарят му слязоха; от другата кола зад нас слязоха още трима, всичките по-млади от него, между четирийсет и петдесет. Те също се отнасяха със страхопочитание към стария, а той ги третираше като изтривалки: реших, че са негови служители или подчинени. Старият първи влезе в голяма зала на партера и хвърли в лицето на прислужника синия си каскет, а онзи го хвана във въздуха. Посрещна го руса жена, млада и пищна, с гъвкава походка на змиорка. Тялото и беше стегнато в червен панталон, толкова опънат, че щеше да се пръсне, гърдите и затворени в трико на бели и сини райета като моряшка фланелка. Прегърна го и поздрави:
- Добър ден, татко - макар от една миля да си личеше, че не му е дъщеря.
„Таткото“ я плесна по задника и се насочи към дъното на залата, викайки:
- Време е, давайте, момчета, на работа.
Работата, както установих, се състоеше в игра на покер. Онези петимата седнаха около масата и започнаха да раздават пуловете и да мешат картите; жената приближи до тях малка маса
на колелца, отрупана с бутилки и чаши, и като продължаваше да се движи с гъвкавата си походка, сервира питиета. Ние обаче при влизането си в просторната зала, изпълнена с хубави мебели, с мраморен под с огледален блясък, се почувствахме ненамясто с нашите стари и дрипави дрехи и останахме до вратата. Старият огледа картите си и неочаквано се обърна към нас:
- Хайде, кураж, свирете, пейте... иначе за какво дойдохте тук?
Аз излязох напред и разтегнах акордеона, а Клементина отвори уста и започна да пее. Акордеонът кънтеше в ниската зала, гласът на Клементина звучеше сърцераздирателно, по-остър и фалшив от всякога. Но онези играеха и дори не ни чуваха. Първата песен свърши, започнах втора, после трета, все със същия резултат. Джована се приближи и раздаде по едно листче на всеки от играчите. Само един погледна своето и отбеляза:
- Да се надяваме, че ми носиш късмет.
Започнах четвърта песен, после пета. От време на време спирах, тогава старият, без да вдига очи от картите, се провикваше:
- Как, свърши ли вече? Пей, пей!
Русата женичка сега се беше сгушила на гърба му, гледаше картите и от време на време го целуваше по бузата, но той се отдръпваше с досада, както се постъпва с муха. Накрая се отегчих, затворих бавно акордеона с дълго ридание, приближих и казах:
- Е, ние свършихме...
Старият полека откриваше картите и не ме слушаше. После нададе радостен вик:
- Каре от аса - и ги хвърли на масата.
Другите четирима се разсърдиха, защото губеха доста пари. Старият събра пуловете от ръката, стана и поръча на жената: