За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Освен това конниците са откупвали доходи на републиката; те са били алчни, сеели са зло подир зло и са предизвиквали възникването на обществените нужди една след друга. Такива хора не само че е трябвало да се държат далече от съдебната власт, но и непрестанно да бъдат под надзора на съдиите. За чест на старинните френски закони трябва да кажем, че те са изисквали при сключване на договори с делови хора към неприятеля да се храни чувство на недоверие. Когато в Рим съдебната власт минава в ръцете на откупвачите, няма вече ни добродетел, ни ред, ни съдилища, ни съдии.
В някои фрагменти от Диодор Сицилийски42 и Дион виждаме едно твърде непосредствено изображение на това състояние на нещата. «Муций Сцевола — казва Диодор — е искал да бъдат възвърнати старинните нрави и да се живее честно и скромно, със собствени средства. Защото неговите предшественици, влезли в съюз с откупвачите, които по това време били съдии в Рим, са залели провинцията с всякакъв вид престъпления. Но Сцевола се справя с републиканците и вкарва в затвора тия, които са вкарвали там други.»
Дион казва, че Публий Рутилий — заместникът на Сцевола, който е ненавиждал конниците не по-малко от него — е бил обвинен след завръщането си от провинцията, че е получавал подаръци, и осъден да плаща глоба. Той веднага заявява, че ще отстъпи имуществото си. Неговата невинност проличава веднага щом става ясно, че благата му са много по-малко от това, в което го обвиняват. Повече той не е искал да живее в град с такива хора.
Италианците — казва също така Диодор — купили от Сицилия големи групи роби, които да обработват нивите им и да гледат стадата им; не им давали храна. Затова тези нещастници, въоръжени с копия и тояги, покрити с кожи от животни, с големи кучета с тях, били принудени да вършат грабежи по големите пътища. Цялата провинция била опустошена и нейните жители са можели да смятат за свое само онова имущество, което е било защитено между градските стени. И нито един проконсул, нито един претор не е можел да се възпротиви на това безредие и да накаже тия роби, защото те са били собственост на конниците, които владеели съдебната власт в Рим. Това обаче е било една от причините за въстанието на робите. Ще кажа само едно: на хора, чиято професия е само печалбарството, професия, която винаги иска и от която никой нищо не иска, една професия, глуха и неумолима — на такива хора, които не само пилеят богатствата, но и разоряват самата бедност, не е трябвало в Рим да се дава съдебната власт.
Глава XIX
За управлението
на римските провинции
Такова е било разпределението на трите власти в столицата, но далеч не такова в провинциите. В центъра е тържествувала свободата, а в краищата — тиранията.
Докато Рим се е простирал само над Италия, народите там са били управлявани като съюзници. Изпълнявали са се законите на всяка република. Но когато той разширява владенията си, когато сенатът не може вече да осъществява непосредствен надзор над провинциите, когато длъжностните лица, живеещи в Рим, не могат вече да управляват империята, тогава се налага да бъдат изпратени извън столицата претори и проконсули. Оттогава вече хармония между трите власти не съществува. Тия, които са били изпращани за управители, са обединявали в свое лице властта на всички римски длъжностни лица; какво говоря — даже властта на сената, даже властта на самия народ. Това са били деспотични управители, много подходящи за тези отдалечени краища, в които са били изпращани. Те са упражнявали и трите власти; те са били, така да се каже, пашите на републиката.
Ние вече казахме на друго място, че в републиката съединяването на гражданската и военната длъжност в лицето на един гражданин произтича от природата на нещата там. Това ще рече, че една република, която предприема завоевания, никога не може да съгласува своето управление и да действува в покорената държава според формите на своето държавно устройство. В същност управителят, когото тя изпраща, притежавайки изпълнителната гражданска власт и военната, трябва да има още и законодателна власт, защото кой ще издава закони, ако не той? Необходимо е също така той да има и съдебна власт, защото кой ще съди там, ако не той? Нужно е следователно назначеният управител да притежава и трите власти — както в същност е било в римските провинции.