За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Това разпореждане на закона на дванадесетте таблици е било много благоразумно. То става причина плебеите и сенатът да започнат да действуват в удивително съгласие; тъй като компетентността на едните и на другите е зависела от величината на наказанието и характера на престъплението, налагало се е те да съгласуват взаимно действията си.
Законът на Валерий е отнел от управлението на Рим всичко онова, което му е оставало като нещо общо с управлението на гръцките царе от героичната епоха. Консулите вече нямали власт да наказват за престъпление. Макар всички престъпления да са обществени, трябва все пак да се различават тия, които се отнасят до взаимните отношения между гражданите, от ония, които засягат отношенията на държавата спрямо отделния гражданин. Първите се наричат частни, вторите — публични. Публичните престъпления съди самият народ, а що се отнася до частните, за всяко престъпление той назначава чрез специална комисия някой от квесторите за съдия, който да направи разследването. За квестори народът най-често е избирал служебни лица, но понякога и частни. Тях са наричали квестори за отцеубийства. За тях се споменава в закона на дванадесетте таблици.
Квесторите са назначавали така наречения съдия по делото, който е избирал съдии по жребий, съставял е съд и го е председателствувал.
Добре е да се обърне внимание тук на участието, което взема сенатът в назначаването на квестора, за да се види как са били в това отношение уравновесени властите. Понякога сенатът е предизвиквал избирането на диктатор, който да изпълнява длъжността квестор; понякога той е нареждал трибунът да свика народно събрание, за да бъде избран квестор; и най-сетне народът понякога е назначавал служебно лице, което да съобщи на сената за някое престъпление и да иска от него назначаването на квестор, както е станало със съда на Луций Сципион, за който говори Тит Ливий.
В 604 г. от основаването на Рим някои от тия временни комисии са били превърнати в постоянни. Малко по малко материалът за престъпленията е бил разделен на различни части, които започнали да наричат постоянни въпроси. Назначавани били претори и на всеки един от тях бивал възлаган един от тия въпроси. На преторите е бил даван едногодишен срок за изпълнение на властта им по разглеждане на криминални дела, които са били в тяхна компетентност, след което те са отивали да управляват провинциите си.
В Картаген сенатът на стоте се е състоял от съдии, назначени за цял живот. Но в Рим преторите са били назначавани за една година, а съдиите даже и за по-малко от една година, защото са се назначавали за всяко отделно дело. Видяхме в глава VI на тази книга колко в някои държави този ред е бил благоприятен за свободата.
Съдиите са бивали избирани от сенаторите до идването на Гракхите. Тиберий Гракх е постановил избирането им да става от съсловието на конниците; тази мярка е била толкова значителна, че сам трибунът се е хвалел, че с една непотребна вещ е прерязал нервите на сенаторите.
Трябва да се отбележи, че разпределението на трите власти може да бъде много благоприятно за свободата на държавния организъм и да не бъде толкова благоприятно за свободата на отделния гражданин. В Рим народът, притежавайки законодателната власт и част от изпълнителната и съдебната, е притежавал огромна сила, която е трябвало да бъде балансирана с някоя друга. Сенатът е имал част от изпълнителната власт; той е имал и част от някои клонове на законодателната; но това не е било достатъчно като противовес на народа. Той е трябвало да притежава и част от съдебната власт; и той я е имал, когато съдиите са бивали избирани от сенаторите. Когато Гракхите лишават сенаторите от съдебна власт, сенатът вече не може да противостои на народа. Така Гракхите подкопават свободата на държавното устройство заради свободата на народа; но последната загива заедно с първата.
Оттук произтичат безкрайни злини. Държавното устройство бива изменено във време, когато в огъня на гражданските размирици законен ред почти не съществува. Конниците вече престават да бъдат онова междинно звено, което е съединявало народа със сената; и веригата на конституционното устройство се скъсва.
Съществували са даже и частни причини, които са пречели съдебната власт да бъде поверена на конниците. Държавното устройство на Рим е било основано на принципа, според който конниците могат да бъдат войници само ако имат достатъчно средства, за да има с какво да отговарят за поведението си пред републиката. Като най-богати те са съставяли кавалерията на легионите. Но когато се издигат, те вече не искат да служат в тая войска; трябвало е да бъде създадена нова кавалерия; защото Марий започва да приема в своите легиони каква ли не сбирщина и републиката загива.