За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Консулите са събирали войска, която трябвало да водят на война; те командували сухопътните или морските сили, разполагали със съюзниците си; в провинциите са имали неограничена власт; сключвали са мир с победените народи и са им налагали условия сами или пък са ги отпращали към сената.
В началото, когато народът е вземал някакво участие по въпросите на войната и мира, той е упражнявал по-скоро законодателната си, отколкото изпълнителната власт. Той в същност не е правел друго, освен да утвърждава това, което царете, а след тях консулите и сенатът са решили. Той дори не само не е обявявал войни, но и, както се вижда, се е оставял консулите или сенатът често да правят това въпреки съпротивата на трибуните. Обаче опиянен от своите успехи, народът засилва изпълнителната си власт. Така той започва сам да назначава своите трибуни, които по-рано са били назначавани от пълководците, и известно време преди Първата пуническа война е определял той сам да има право да обявява война.
Глава XVIII
За съдебната власт в римската държава
Съдебната власт е била предоставена на народа, на сената, на държавните сановници и на някои съдии. Трябва да видим сега как е била разпределена тя. Започвам с гражданските дела.
Консулите са съдели след царете, а преторите — след консулите. Сервий Тулий е снел от себе си задължението да разглежда гражданските дела; консулите също не са разглеждали такива дела с изключение на някои редки случаи, когато по тази причина били наречени извънредни. Те се задоволявали само с това да назначават съдии и да образуват трибунали, които трябвало да съдят. Ако се съди по речта на Апий Клавдий, която намираме у Дионисий Халикарнаски, изглежда, че от 259 г. от основаването на Рим това е било смятано за установен у римляните обичай; и ние няма да сгрешим много, ако отнесем този обичай към Сервий Тулий.
Всяка година преторът е съставял списък или табло на лицата, които е избирал за изпълнение на съдийската длъжност през годината на неговия мандат. За всяко дело били назначавани достатъчен брой съдии. Почти същото сега се практикува в Англия. Особено благоприятно за свободата е било това, че преторът е вземал съдии със съгласието на съдещите се страни. Голямата част от отводите, които сега се правят в Англия, идат, може да се каже, от тази практика.
Тези съдии са били длъжни само да установяват факти, например била ли е, или не е била изплатена някоя сума; било ли е или не извършено някое деяние. Но що се отнася до правото, доколкото то изисква някои специфични способности, то е било внасяно за обсъждане в трибунала на центумвирите.
Царете са си запазвали правото на съд по криминалните дела; от тях това право е минало у консулите. По силата на тази съдебна власт консулът Брут е предал на смърт децата си и всички, които са участвували в съзаклятието в полза на Тарквиний. Тази власт е била прекомерна. Консулите са имали вече военна власт и сега започнали да я използуват в гражданските дела; и техните съдебни решения, лишени от всякаква правна форма, стават по-скоро актове на насилие, отколкото присъди.
Това е довело до изработването на закона на Валерий, който е позволявал да се апелира към народа за всички разпореждания на консулите, застрашаващи живота на гражданина. И консулите не са можели вече да издават смъртни присъди срещу римски гражданин без волята на народа.
Ние виждаме, че при първия заговор за връщане на Тарквиниевци виновниците съди консулът Брут, а при втория — на съд се събират комитиите и сенатът.
Законите, които били наречени свещени, са били дадени на плебеите-трибуни, които образували корпорация с много големи претенции в началото. Не може да се каже какво е било по-силно — дръзката взискателност на плебеите или отстъпчивостта и склонността към съгласие на сената. Законът на Валерий е разрешавал апели до народа, т. е. до народа, който се е състоял от сенатори, патриции и плебеи, но плебеите постановяват с апели да се отнасят само към тях. Скоро бива повдигнат въпросът, дали плебеите могат да съдят патрициите; това става предмет на много разпри, които делото на Кориолан поражда и които завършват с това дело. Кориолан, обвинен от трибуните пред народа, е твърдял, противно на духа на Валериевия закон, че той като патриций може да бъде съден само от консули. Плебеите, също против духа на тоя закон, претендират, че единствено те могат да го съдят; и го осъдили.
Законът на дванадесетте таблици променя това положение. Той постановява, че животът на гражданина не може да бъде решаван другаде освен на големи народни събрания. Така съсловието на плебеите, или, което е все едно, комитиите по триби започват да разглеждат само престъпления, които се наказват само с парични глоби. За произнасяне на смъртна присъда е бил необходим закон; за наказание с глоба е бил необходим плебисцит.