Обещанието на Тъндър
- Автор: Мейсън Кони
- Серия: beyond the horizon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Канушева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обещанието на Тъндър». Краткое содержание книги:
Грейди реши да изхвърли Сторм от мислите си, стегна се и съсредоточи цялото си внимание върху Тим и съвместния им живот в Оклахома.
Сторм не беше предполагала, че пътуването до резервата навътре в Черните хълмове ще е толкова дълго. Областта Дакота не можеше да се сравни с нищо познато. Съвършената й красота вдъхваше страхопочитание и Сторм захласнато рееше поглед по голите хълмове, високите плата и дълбоките дерета, простиращи се пред нея. Скачащия бик й каза, че хълмовете са от кремък, който при силни бури привлича светкавиците. Макар да беше подобаващо впечатлена от тази гола пустош и суровата й прелест, тя все пак се запита защо правителството е захвърлило толкова много индианци на безплодна земя, очевидно без необходимите условия за живот. Съвсем ясно беше, дори при нейната неопитност, че тези места са негостоприемни за хората. Нямаше нито тучни пасища за отглеждане на добитък, нито плодородна почва за земеделие, нито пък дребен дивеч и бизони за поддържане на живота.
Внезапно се озоваха пред резервата, притиснат между два хълма. В равнината бяха накацали палатки докъдето погледът й стигаше. Кучешки лай съобщи за тяхното пристигане, а бризът донесе до ушите им звънливи детски гласове.
Когато приближи, тя видя стари хора, седнали с кръстосани крака пред входовете на палатките си да пушат лули и да си говорят. Макар че денят беше топъл, повечето от тези застаряващи воини бяха увити в одеяла, гордите им бакърени лица бяха набраздени от дълбоки бръчки, а в очите им се четеше празнота. Трудно понасяха поражението и щом се озова сред тях, Сторм усети техния гняв и потъпканата им гордост.
Тя бе изумена от мизерните условия в селото и мълчаливо се възмути. Нищо чудно, че Грейди е станал размирник, помисли си ядосано. Племето на баща му беше част от загиваща раса и вместо да се примири с това положение, той се бе опитал да го промени, макар да знаеше, че тази кауза е обречена на провал. Най-вече бе поразена от факта, че повечето хора живееха с убеждението, че правителството полага големи грижи за индианците, дава им дом, храна и дрехи. Но Сторм от пръв поглед разбра, че всичко е лъжа. Тези бедни, унижени хора бяха невероятно слаби, изтощени и болни. Слава богу, че Грейди отведе Тим в Оклахома, където ще израсне здрав и силен.
Скачащия бик спря пред голяма палатка, слезе от коня и помогна на Сторм. Пътуването бе продължило повече от седмица и краката така я боляха, че той трябваше да я подкрепи, докато започне да се справя сама. Скачащия бик бе наложил по-спокойно темпо на пътуване и въпреки това беше изтощително и бързо. Опасяваше се Сладката трева да не умре, преди да се завърне.
— Това е моят дом — каза просто Скачащия бик. — Добре дошла, Сторм Страйкър. Позволи ми първо да поздравя съпругата си. Ще те повикам, като я подготвя за твоето пристигане. — Обърна се рязко, повдигна платнището над входа и влезе в палатката.
Сторм безпомощна гледаше как Скачащия бик изчезва някъде в тъмната вътрешност. Чувстваше се съвсем чужда в това непознато място. Питаше се защо сама бе предложила да дойде тук със Скачащия бик, да се грижи за жена му вместо Смеещия се ручей. Струваше й се, че целият лагер гледа в нея и полагаше усилия да остане спокойна. Знаеше, че Скачащия бик ще я защити, но тъй или иначе се чувстваше зле.
— Ти не си Смеещия се ручей! — Думите бяха произнесени несигурно на английски.
Сторм ужасно се стресна. Не бе чула младия воин да се приближава и тутакси си спомни за Грейди, който се движеше тихо като котка. Момъкът бе висок и слаб — може би прекалено слаб — с бляскава черна коса, с бездънни очи и мускулеста конструкция. Беше облечен в лекьосана еленова кожа, доста износена.
— Аз… Ти кой си?
— Наричат ме Летящия орел. Ти коя си?
— Аз съм Сторм Страйкър.
— Сторм Страйкър — повтори младият воин. Внезапно лицето му присветна. — Ти си Сторм, жена на Тъндър. Къде е моят приятел Тъндър? Бих искал да го поздравя.
Шестнадесета глава
— Тъндър, става късно. Хайде, прибирай се. Стоплила съм ти вечерята.
Грейди се поколеба. Не му се влизаше вътре, където споменът за Сторм беше толкова осезателен. Завесите, сложени от нея на прозорците, мебелите, които заедно бяха купували, дори уханието, витаещо в спалнята им се съюзяваха, за да направят живота му празен и непоносим. „Как можа да ме напусне, без дори да ми каже сбогом?“ — питаше се Грейди за хиляден път през последните седмици. Сторм му липсваше и отсъствието й му причиняваше страдание, каквото бе изпитал само при смъртта на Лятното небе. А дори и това тъжно събитие избледня в паметта му, когато Сторм запълни празнината, отворена от смъртта на младата му съпруга.