Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Аз продължих да стоя, започнах и да дишам.
Капаликата в черно ми махна с електрическото фенерче и аз тръгнах след него по друга къса стълба, после вдясно по тесен коридор. Той отвори някаква врата и ме пусна да мина.
Стаята не беше по-голяма от първата, където се бяхме срещнали, тук обаче нямаше завеси. Осветяваше се от газеник, сложен на дървена полица до порцеланова чаша, няколко дървени купи, две-три книги и бронзова статуйка на Буда. Странно, аватарът на Кали да държи изображение на Буда!
Дас седеше сгърбен, с кръстосани крака на пода, до ниска маса. Разглеждаше тънка книжка, но когато влязох, вдигна очи. От по-ярката светлина заболяването му ставаше още по-очевидно.
— А, господин Лучак!
— Господин Дас!
— Много мило, че се върнахте.
Огледах тясната стая. Отзад имаше отворена врата, която водеше към мрака. Отнякъде се носеше миризмата на благовония. Дочух и съвсем тихото фалшиво дрънкане на цитра.
— Това ли са книгите? — попита Дас и посочи тромаво с ръце, омотани с няколко пласта дрипи.
— Да.
Приклекнах на дъсчения под и оставих пакета на ниската маса. Дар. Газеникът изсъска. Зеленикавожълтата светлина озаряваше кръгове покрита с люспи разядена тъкан по дясната буза на поета. Върху по-тъмната кожа на черепа се белееха дълбоки гънки. Разкъсаните ноздри на Дас бяха запушени със сополи, дъхът му свистеше по-силно и от съскането на газеника.
— Аххх — въздъхна Дас. Той отпусна едва ли не благоговейно ръце върху намачканата хартия. — „Книжарница Мани“. Да, господин Лучак, навремето познавах добре Мани. През войната му продадох сбирката си от книги на поети романтици, не ми достигаха пари за наема. Той ми ги пазеше и след няколко години успях отново да ги купя. — Големите влажни очи на Дас се извърнаха и ме погледнаха. И този път бях направо смаян от познанието за болката, което се четеше в тях. — Донесохте ли книгата на Едуин Арлингтън Робинсън?
— Да — потвърдих аз. Гласът ми трепереше и аз се прокашлях грубо. — Не съм сигурен, че го ценя колкото вас Може би ще преразгледате мнението си. „Ричард Кори“ наистина не е достойно за един поет. В него няма надежда.
— Понякога няма надежда — пророни Дас.
— Винаги има някаква надежда, господин Дас.
— Не, господин Лучак, не винаги. Понякога има само болка. И примирение с болката. И може би предизвикателно отношение към света, който изисква такава болка.
— Предизвикателното отношение е проявление на надеждата, нали, драги ми господине?
Дас ме гледа дълго. После стрелна бързо с очи тъмната стая отзад и вдигна тома, който четеше.
— За вас е, господин Лучак.
Остави го на масата, за да не се налага да го взимам от ръцете му.
Книгата беше стара, тънка, с красива подвързия и страници от плътен тежък пергамент. Прокарах длан по релефното платно на корицата и отворих книгата. Плътните страници не бяха пожълтели и не се бяха напукали от времето. Гръбчето не се беше вкоравило. Всичко в тънкия том издаваше майсторлък и внимателно отношение.
Някои от стихотворенията бяха на бенгалски, други — на английски. Веднага познах тези, които бяха на английски. Върху форзаца имаше дълго посвещение на бенгалски, но последният ред на английски беше написан със същия почерк: „На младия Дас, най-обещаващия от осмината ми избраници. С обич…“ Едва ли щях да разчета почерка, ако не го бях видял съвсем наскоро под стъкло, положен набързо под речта по случай удостояването с Нобелова награда: „Рабиндранат Тагор, март 1939 г.“
— Не мога да приема такова нещо, уважаеми господине.
Дас само ме изгледа. Очите му бяха по-стари от всички векове, тъжни и въпреки това озарени от устрем, какъвто дотогава не бях виждал. Той ме погледна и аз не продължих да споря.
Тялото на поета се разтресе от тръпка и аз си дадох сметка, че сигурно хвърля огромно усилие да говори, да се съсредоточи. Станах и понечих да си тръгна.
— Не — прошепна Дас — По-близо.
Подпрях се на едно коляно. От разлагащата се плът на клетника се носеше миризма. Настръхнах, докато се навеждах, за да го чувам по-добре.
— Днес — изхриптя той — говорих за власт. Всяко насилие е власт. Кали е власт. Тя не знае предели. За Нея времето не значи нищо. За нея болката излъчва сладката миризма на жертвоприношение. Това е Нейното време. Песента й няма край. Нейното време дойде отново.
Той продължи на бенгалски, после на лош френски, после на порой на хинди. Бълнуваше. Очите му бяха насочени другаде, мъчителният съскащ словесен поток не отиваше никъде.
— Да — казах аз тъжно.
— Насилието е власт. Болката е власт. Сега е Нейното време. Разбирате ли? Разбирате ли? — Гласът му прерасна във вик. Исках да го спра, докато не са нахълтали капаликите, но имах сили само да стоя там на едно коляно и да го слушам. Газеникът пращеше в такт с развълнуваното му съскане. — Центърът не може да удържи нещата. Светът е залят от анархия. Песента й е започнала едва сега…