Теменужени очи

— Да, трябва да ви се признае. Но въпреки това беше твърде дръзко.

Тамсин вдигна рамене.

— В случай на нужда човек използва онова, което му е под ръка.

На тази логика не можеше да се противопостави нищо. Джулиън знаеше, че на нейно място би направил същото, затова се обърна към Габриел и смени темата:

— Мисля, че е най-добре да си съберем багажа и на разсъмване да се махнем оттук.

— Правилно — кимна ухилено великанът. — Ще намерим другите два поста, след като тръгнем. А сега ще отида при онези трима глупаци в плевнята и ще ги накарам да изтрезнеят. Най-добре е да им покажем колко сме силни, като излезем оттук в пълен състав, макар да се съмнявам, че селяците ще посмеят отново да си премерят силите с нас. Жено, направи кафе.

Без да каже дума, Хосефа хвърли дръжката на метлата и отиде при димящия огън.

— Помогнете ми да натоваря мулетата — обърна се Джулиън към Тамсин и се учуди на бодрия й вид. Очите й блестяха, цялото й същество пулсираше от енергия. — Искам да сме готови, щом небето просветлее.

— Онези няма да ни създават повече проблеми — увери го Тамсин. — Те са само орда жалки страхливци. — Тя се ухили заговорнически. — Барона никога нямаше да ги приеме в бандата си. Неговите нападения винаги завършваха с успех.

Джулиън я погледна пронизващо, но не каза нищо.

След два часа малката група излезе от двора. Джулиън яздеше начело с извадена сабя, Габриел беше последен на огромния си кон. На излизане от селото той размаха големия си меч и изрева бойния си вик. Тамсин водеше тежко натоварените коне и весело пляскаше с камшика. Тримата сънени наемници се олюляваха на седлата, но въпреки това държаха оръжията си готови за стрелба.

Селяните не се показаха от къщите си. Знаеха, че са безсилни срещу такъв противник. Пътниците намериха другите двама стражи с кървящи рани на главите, но ги качиха на конете им и продължиха пътуването си към Лисабон в пълен състав.