Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Към обяд Граограман внезапно спря.
— Господарю, това е мястото, където вчера се срещнахме.
Бастиан беше все още малко зашеметен от лудото препускане. Той се огледа, но не можа да открие нито морскосиния, нито огненочервения пясъчен хълм. Нямаше нито следа и от буквите. Дюните бяха сега оцветени в маслиненозелено и розово.
— Но днес всичко е съвсем друго — каза той.
— Да, господарю — отвърна лъвът, — така е всеки ден… винаги е различно. Досега не знаех каква е причината, но след като ти ми разказа, че Перелин израства от пясъка, разбирам защо е така.
— Но по какво разбра, че точно тук се срещнахме вчера?
— Чувствам го, както усещам всяка част от тялото си. Пустинята е част от мен.
Бастиан слезе от гърба на Граограман и седна на маслиненозеления връх. Лъвът се разположи до него. Той също беше маслиненозелен. Бастиан подпря брада на ръката си и погледна замислено към хоризонта.
— Ще ми разрешиш ли да те попитам нещо, Граограман? — каза той след дълго мълчание.
— Твоят слуга те слуша — отговори лъвът.
— Ти действително ли си тук, откакто свят светува?
— Откакто свят светува — потвърди Граограман.
— А пустинята Гоаб, и тя ли съществува оттогава?
— Да, и пустинята също. Защо питаш?
Бастиан помисли известно време.
— Нещо не разбирам — призна той накрая. — Бях готов да се обзаложа, че тя съществува едва от вчера сутринта.
— Какво искаш да кажеш, господарю?
Тогава Бастиан му описа какво му се бе случило след срещата с Месечка.
— Всичко е много странно — приключи той разказа си. — На мен ми се приисква нещо и ето че веднага се случва точно онова, което съм помислил, и желанието ми се сбъдва. И знаеш ли, не аз измислям нещата. Не бих и могъл. Никога не бих успял да изнамеря всички тези различни нощни растения в Перелин. Или цветовете на Гоаб… а и теб! Всичко е много по-величествено и по-реално, отколкото бих могъл да си го представя. И въпреки това то се появява едва след като съм пожелал нещо.
— Така е, защото носиш Златин, Сиянието — каза лъвът.
— Не мога да разбера и нещо друго — опита се да обясни Бастиан. — Дали всичко това се появява, когато го пожелая? Или пък то е съществувало и преди, а аз само по някакъв начин отгатвам, че го има?
— И двете — рече Граограман.
— Че как става това? — извика Бастиан едва ли не припряно. — Ти си знае откога тук, в Цветната пустиня Гоаб, а стаята в твоя дворец ме чака, откакто свят светува. Също и мечът Сиканда е определен за мен от незапомнени времена… ти сам го каза!
— Така е, господарю!
— Но аз дойдох едва снощи във Фантазия! Тогава всичко това трябва да се е появило, откакто съм тук.
— Господарю — отговори спокойно лъвът, — не знаеш ли, че Фантазия е царството на приказките? Една приказка може да е нова и все пак в нея да се говори за прастари времена. Миналото оживява с нея.
— Тогава и Перелин съществува откакто свят светува — рече Бастиан безпомощно.
— Да, господарю, от момента, в който си дал име на Нощната гора, тя съществува от незапомнени времена — отвърна Граограман.
— Искаш да кажеш, че аз съм я създал?
Лъвът мълча известно време, преди да отговори:
— Това може да ти каже само Детската царица. От нея си получил всичко. Той се надигна.
— Време е, господарю, да се върнем в моя дворец. Слънцето вече залязва, а ни чака дълъг път.
Тази нощ Бастиан остана при Граограман, който отново легна на черния скален блок. Не говориха особено много. Бастиан донесе ястията и питието от своите покои, където ниската масичка отново беше подредена сякаш от вълшебна ръка. Той яде, седнал на стъпалата, които водеха нагоре към каменния блок.
Когато светлината на лампите започна да мъждее и да пулсира като сърце, което бие все по-бавно и по-бавно, той стана и мълчаливо обви с ръце врата на лъва. Гривата му беше твърда и приличаше на застинала лава. Тогава отново отекнаха онези ужасни звуци, но Бастиан не знаеше вече какво е страх. Това, което просълзи очите му, беше скръбта, че мъките на Граограман няма да имат край.
По-късно през нощта Бастиан излезе пипнешком навън и дълго гледа безшумния растеж на светещите нощни растения. После се върна в пещерата и отново легна да спи между лапите на вкаменения лъв.
Много дни и нощи остана той на гости при Пъстрата смърт и те станаха приятели. Не малко часове лудуваха в пустинята. Бастиан се криеше между пясъчните дюни, но Граограман винаги го намираше. Надбягваха се, обаче лъвът беше хиляди пъти по-бърз. Дори се биеха на шега, търкаляха се и се боричкаха… ала тук Бастиан не се даваше. Въпреки че това, естествено, беше само игра, Граограман трябваше да напрегне сили, за да не го надвие момчето. Никой от тях не можа да победи другия.