Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
— Пък аз си мислех, че е завинаги — рече Бастиан.
— Всеки път е завинаги — добави Граограман загадъчно.
Той се изправи, изтегна се и почна да обикаля из пещерата напред-назад, както обикновено правят лъвовете. Огнената му козина се отразяваше с все по-искрящи цветове в пъстрите плочки. Той спря внезапно и погледна момчето.
— Нима си проливал сълзи за мен?
Бастиан кимна безмълвно.
— Тогава ти си не само единственият, който е спал в лапите на Пъстрата смърт — продължи лъвът, — но и единственият, който е плакал, че Граограман е умрял.
Бастиан погледна лъва, който отново закрачи напред-назад, и накрая попита тихо:
— Ти винаги ли си сам?
Лъвът спря, но този път не погледна към Бастиан. С извърната назад глава той гръмко повтори:
— Сам…
Отговорът му отекна в пещерата.
— Моето царство е пустинята… но тя е и мое дело. Каквото и да докосна, се превръща в пустиня. Нося я със себе си, аз съм смъртоносният огън. Та какво друго може да ми е отредено освен вечна самота?
Бастиан млъкна изумен.
— Господарю — продължи лъвът, като пристъпи към момчето и го погледна с огнените си очи, — ти, който носиш знака на Детската царица, единствен можеш да ми отговориш защо е нужно да умирам, когато идва нощта.
— За да може в Пустинята на цветовете да израсне Нощната гора Перелин — отговори Бастиан.
— Перелин? — повтори лъвът. — Та какво е това?
Сега Бастиан разказа какви чудеса крие джунглата от жива светлина. Докато Граограман слушаше изумен, без да мръдне, той му описа многообразието и великолепието на блещукащите и фосфоресциращи растения, които се размножават от само себе си, техния неспирен безшумен растеж, приказната им красота и величие. Той се въодушевяваше и говореше ли, говореше, а очите на Граограман блестяха все по-ярко.
— И всичко това може да съществува само докато ти си вкаменен. Ала Перелин би погълнала всичко и сама би се задушила, ако не трябваше отново да умре и да се превърне в прах в момента, в който ти се събудиш. Перелин и ти сте едно цяло.
Граограман мълча дълго.
— Господарю, сега разбирам — каза той накрая, — че моята смърт дава живот, а моят живот носи смърт и че и двете са нужни. Сега проумявам смисъла на моето съществуване. Благодаря ти.
Той отиде бавно и тържествено в най-тъмния ъгъл на пещерата. Бастиан не можа да види какво прави там, но чу, че иззвънтя някакъв метален предмет. Когато се върна, Граограман държеше нещо в зъбите си и го остави с дълбок поклон в краката на Бастиан. Това беше един меч.
Външният му вид не издаваше нищо особено. Желязната му ножница бе ръждясала и имаше дръжка като на дървена детска сабя, издялкана сякаш от първото срещнато парче старо дърво.
— Ще му дадеш ли име? — попита Граограман.
Бастиан го разгледа замислено.
— Сиканда! — рече той.
И в същия момент мечът изсъска, излезе от ножницата си и буквално скочи в ръката му. Сега той видя, че острието се състоеше от сноп светлинни лъчи, които бяха толкова ярки, че не можеше да се гледат. Мечът имаше две остриета и беше лек като перце.
— Този меч те чака отдавна — каза Граограман. — Само онзи, който като теб е яздил на гърба ми, ял и пил от огъня ми и се е къпал в него, може да го докосне, без да му се случи нещо лошо. Но той ти принадлежи и защото успя да му дадеш подобаващо име.
— Сиканда! — прошепна Бастиан и се загледа замечтан в искрящата светлина, докато размахваше бавно меча във въздуха. — Това е вълшебен меч, нали?
— Дали ще е стомана или скала — отвърна Граограман, — във Фантазия няма нищо, което да му устои. Но ти не бива да упражняваш насилие върху него. Можеш да го използваш единствено ако той сам скочи в ръката ти… няма значение какво те заплашва. Той ще води ръката ти и ще направи всичко, което трябва. Изтеглиш ли меча по свое желание, ти ще довлечеш голяма беда на себе си и на Фантазия. Никога не забравяй това.
— Няма да го забравя — обеща Бастиан.
Мечът се върна обратно в ножницата си и сега пак заприлича на стара и никому ненужна вещ. Бастиан препаса кожения колан, на който висеше ножницата.
— А сега, господарю — предложи Граограман, — хайде, ако искаш, заедно да полетим из пустинята. Качи се на гърба ми, защото трябва да тръгвам!
Бастиан се метна върху гърба му и той излезе с тежки стъпки навън. Утринното слънце надничаше иззад хоризонта на пустинята, Нощната гора се бе превърнала отдавна в пясък. И те запрепускаха по дюните като танцуващ пламък, като нажежен вихър. Бастиан имаше чувството, че е възседнал огнена комета и лети из море от светлина и багри. И отново го обзе диво опиянение.