Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Мммм, даааа, ала ще ни се подиграват!
— А че още по-харно, дивчо! Значи, ще надойдат и онези, дето мило и драго ще платят само да се подиграят някому!…
— Пък ако се разрасне туй явление, дългоушеството, поради размножение? — намесил се и Пондьо. — Ако един ден подавляющото мнозинство заприлича досущ на магаре — тогаз пък ще се подиграват на онез, дето… не са с такива кат нашите уши. Я разсъди: има ли нещо по-смешно и по-таквоз за подиграване от магаре, дет не е с магарешки уши?… То е пък още по-безутешно!
— Юначеее, ела при назиии! — викала и сновяла тълпата. — Твоите другари разбраха, че е вятър живата водаааа!…
Стоедин свалил капата и станал видим насред двора.
— Къде са?
Всички утихнали и замрели кой където бил.
— А, отидоха си — проправил си път към него Пондьо. — Рекоха, комуто трябва жива вода — да си я дири. Ний не сме повече на тоя свят. Тъй рекоха, на, клетва ти се кълна. Оставиха те.
Дългоухото множество утвърдително закимало.
— Лъжете — внезапно се натъжил Стоедин. — Устата ви лъже, но ушите издават истината.
И тогава дочул задавен вой — гласът на Бишо долетял глухо, сякаш изпод земята. Лумнало закъснялото многогласие на тълпата, която завикала, запяла, закискала се — да заглуши тоя измъчен вой.
— Назад!… — хвърлил се към конюшните Стоедин, някого съборил, другиго оттласнал. — Назад, не отговарям!
Втурнал се вътре, размятал чулове и кошове, пръснал сеното, измъкнал изпод купището Бишо и Фотко, изправил ги на крака, скъсал въжето, с което били вързани гръб в гръб, тласнал ги пред себе си и изскочил пред тълпата.
— Махайте се! Не ме вкарвайте в грях.
— Не го пущайтеее! — писнал отдалече Матаки. — Половин век години ще избягат с него!
Стоедин вдигнал боздугана и бавно тръгнал към портата.
— Който ни приближи — на дърво ще го направя!
Тълпата се люшнала, отстъпила през портата към мегдана. Бишо и Фотко вървели, притиснати в гърба му. Излезли при сергиите. И тогава от многолюдието се отделил Гъдьо, кротко приближил и заговорнически зашепнал:
— Харно, юначе… ала и да я стигнеш, живата вода, без тоя магьосан пръстен — няма да я вземеш! — извадил от пазва пръстена и загърбил тълпата. — Дай ми за него още девет години. За истински юнак го бях скрил! Ти си истинският! Дай! Инак братята ми ще го откраднат!
Стоедин надникнал в очите му и разбрал, че не лъже. Взел пръстена, повъртял го в ръце.
— А какво ще правя с него? Какво може той?
— Купи го и ще ти обадя — напрегнато изшушнал Гъдьо и като забелязал колебанието му, горещо дъхнал в лицето му: — Толкоз години даде вече — само и само да продължиш натам!… Бива ли да я намериш и да не можеш я взе? А?
Фотко уплашено се вкопчил в Стоедин, понечил да каже нещо, но побратимът му леко го оттласнал.
— Мирувай, прав е. Ха!
Зашлевил Гъдьо, той се олюлял, изгубил половината от бръчките си и косата му станала сива. А Стоедин побелял целият. И късата брада, която се появила на лицето му, и тя била бяла.
— Кажи сега, какво може тоя пръстен?
— Не знам — отскочил към тълпата Гъдьо и тържествуващо викнал. — Знам, че вече не можеш ме затри!… Не бойте се, няма да посегне! Аз съм вече колкото аз, толкова и той!… Осемнайсет негови години има в мене!… — пристъпил към Стоедин и тълпата го последвала. — Ний сме вече един чиляк в две кожи! Ще посегнеш? Зер от себе си ще късаш да затриваш?…
Стоедин го гледал тежко и дълго, гледал го, гледал — и като вдигнал боздугана, сякаш се вкаменил.
— Ха де!… Хаааа, видяхте ли как му отмаляха кунките!… Вече е наш!… Барабар с…
Не довършил. Стоедин въздъхнал, сякаш умъртвил нещо в себе си, рязко замахнал и го треснал с боздугана. Екнал тътен, претърколил се и затихнал — а Гъдьо се превърнал в дърво, прилично на човек. Тълпата обезумяло се пръснала на всички страни. А от покрива на купчийницата литнала гарга Кина, изкряскала, сякаш проклела, и се стопила високо в небето.
Стоедин мълком се обърнал и тръгнал към каручката. Фотко заплакал, препъвал се до него и заничал в лицето му:
— Побратиме, ти ли си това?… Ти ли си?…
— Не реви — вяло проговорил Стоедин. — Може и наполовина да съм, но — аз съм.
Впрегнал се и поел през късата уличка. Достигнал мостчето, съборил го над рова и повлякъл каручката през полето. Крачел с наведена глава и тежко мълчал. Фотко не смеел да го заприказва. Само Бишо, колкото се отдалечавали от града-чаршия, лаел все по-радостно.
Гаргата кръжала и гледала как каручката се поклаща по коловоза. Размахала крила, изпреварила я и кацнала далече напред. Превърнала се в бабичка, закретала насреща и отдалече викнала: