Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— О, о, Кино сестро, душо отровна! — посипали глави Пана и Кустадина. — Мъст ще мъстиме за тебе, мъст, мъст!… Оооо, камо го да дойде!
— Нане, дай ни го на назе! — изпищяла Пана.
— Знам ли, сестри… Щом можа до тука чак да стигне — по е харно и аз да помогна.
— Нане, знаеш: кого не сме поели, него не сме спрели! — помолила се и Кустадина. — Дай го, нека наш да бъде!
— Е, харно — въздъхнал Злоокият. — Ама, нищо не жалете. И… не бързайте, та да се не забавите. Ще ви чакам на брега.
Превърнал се в гарван, изгракал, вдигнал се високо-високо, паднал като камък и влетял право в гърлото на кладенеца.
Близначките баби се разшетали: духнали гърнето и то изчезнало. Духнали огъня и обгорената земя обрасла в троскот. После духнали едновременно в лицата си — и изчезнали. А там, където стоели, израснала жълта роза и жълта теменуга.
2
Най-сетне уголемената Стоединова дружина достигнала пустото село.
— Господарю, а к’во ли е туй, дет го наближаваме? — запитал Мальо, който вървял настрана, като зрител.
— Сляп ли си, бре? — сопнал се Фотко. — Каквото виждаш ти, това виждаме и ние.
— Виждам съборетини. И нищо за ядене. Господарю, много съм гладен!
— Само ти си гладен!
— Аз си моя корем слушам. Всеки с корема си.
— Пу, не мога вече да го гледам! — кипнал Фотко, нахлупил му капата и Мальо изчезнал.
Навлезли в уличката, пробили си път през буренака. Бишо излаял, вдигнал нос и душел напрегнато и тревожно. А Стоедин се оживил, оглеждал се на всички страни:
— Да не задминем!… Тук някъде трябва да има кладенец, пуст кладенец.
— Откъде знаеш? — изненадал се Фотко.
— Така помня. Пуст кладенец… в пусто село…
И едновременно го видели там, под ореха, на мегдана. Забързали, Фотко изпреварил Стоедин, предпазливо докоснал зиданото гърло, надникнал… Наистина бил пуст, вода не се виждала.
Стоедин уморено приседнал. Бишо прилегнал до него, близнал цървула му и гладно изскимтял.
— Харно, ами натам — какво ще чиниме? — нетърпеливо се разтъпкал Фотко.
— А?… Тука трябва нещо да се случи.
— Какво например?
— Не знам… — полегнал Стоедин. — Ще чакаме, да видим.
Дочул се кикотът на Мальо, Фотко замахнал по посока на гласа, капата се търкулнала и Мальо станал видим.
— Що се смееш, бре? — прибрал си капата Фотко.
— Ми, щото знам какво ще се случи. Както сме гладни, ще почакаме и да ожаднеем — пък ще се върнем обратно — несъзнателно хванал теменугата и дръпнал да я откъсне, но не могъл. — Нашето е все едно да пуснем питомното, пък да хукнем подир дивото.
Както си лежал, от безделие помирисал теменугата — изумено млъкнал, опипал корем — и започнал да вдишва аромата й с трескава лакомия. Стоедин и Фотко се спогледали, Фотко се надигнал и помирисал розата:
— Засища!… Побратиме, и глад засища, и жажда — с едната миризма засища!
Стоедин помирисал само веднъж и лицето му се сбърчило в замислена усмивка.
Фотко задърпал Бишо към цветето: — Дали и него ще засити? Бишо се противял, ръмжал и лаел, но Фотко насила навел носа му към розата, принудил го да вдъхне и той щастливо се облизал, изсумтял, повторил…
Пръв заспал Мальо. Фотко сънено промърморил нещо, отпуснал се като преял и затворил очи. Заспал и Стоедин. Последен заспал Бишо — изхъркал отривисто, като изкомандувай.
Тогава теменугата се раздвижила и започнала да расте. Розата сякаш я изчакала да се изравнят по височина — цветята изчезнали и на мястото им се появили близначките Пана и Кустадина — но това не били грозните, щърби баби, а моми хубавици. Красотата на тъмнокосата Пана била властна и натрапчива, а на русата Кустадина — нежна и ефирна. Облеклото им — великолепно и еднакво.
Докато се любували една на друга, Кустадина хванала с два пръста Фотко, повдигнала го като перушина и го пуснала в кладенеца. Пана отдалече запратила в каменното гърло Бишо, Кустадина се изсмяла тихо и звънко, подхвърлила й Мальо — Пана го допратила към кладенеца, посегнала, та вдигнала и Стоедин… И миг преди да го пусне в бездънното гърло, се вторачила в бистрото зърно, което пришил на ризата си като копче.
— О, сестрице! Той си невяста имал!
Двете се навели над зърното. Под погледа им блясъкът му се изгубил и в него, като в зеница, се появило лицето на Невянка: унесено се поклащала, сякаш си тананикала.
— Че какво й е харесал толкова?… — снизходително се засмяла Кустадина. — Не бой се, щом ни види — и ще я забрави.
— Ако вече не я е забравил — успокоила се Пана и го пуснала в кладенеца.
Двете се уловили за ръце, едва-едва се докоснали-целунали и се превърнали в гарги. Литнали високо, още по-високо — и паднали в гърлото на кладенеца като камъни.