Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Приготви се! — пъхнал ключа Пондьо.
Отключил и хванал дръжката с две ръце. Братята сякаш забравили Стоедин: Гъдьо се обърнал с гръб към вратата, сбрал кураж, а Матаки се опулил в нея и пак се разтреперал. Пондьо рязко отворил и се закрил с вратата.
Отворът напомнял огромна, чудовищна уста с прогнила решетка-зъби. Нещо бяло, слизесто и мекотелно се надигало, шляпало се в решетката и яростно чвакало:
— Един мре от глад, а друг му бърка в пазвата за ляб!…
Матаки ужасено изревал, паднал и се търкулнал надолу по стълбата. Изпод отметнатата врата се изпружили краката на Пондьо.
Стоедин гледал замислено и погнусено.
— С мъдър плачи, с луд не пей! — яростно бълвала чудовищната уста. — Четири келеша пет капитана!… Устата му с пара рязана, дирникът — с лопата!… Ти ли си аз, или аз съм ти?… Речи му косено, да ти рече — стригано!…
Стоедин посегнал да затвори — Гъдьо сепнато го спрял: внезапно си спомнил, хванал конеца, който висял от решетката, дърпал, дърпал и издърпал голям железен пръстен, прибрал го в пазвата и захлопнал вратата.
Стоедин се обърнал и мълком тръгнах: към стълбата.
— Юначе, къде? Много чу, още имаш да плащаш!
— Стига ви толкова.
Пондьо скочил, възбуден от преживения ужас, и двамата с Гъдьо се хвърлили към Стоедин, а откъм стълбата го пресрещнал Матаки:
— Стой!… Не ме гледай, не ме гледай, както се диво уплаших, сега цяло лято ще съм лютив и пъргав! Стой, че те изядам!
Стоедин стиснал боздугана, вяло въздъхнал, подвоумил се… пък нахлупил вълшебната капа и изчезнал. Миг след това Матаки политнал встрани.
— Дръж го! — изревал Гъдьо и пръв се втурнал надолу по стълбата.
— Е, дръж го де! Нищо държи ли се? — последвал го Матаки. А Пондьо изпреварил и двамата.
В това време Едноокия се изкачвал към втория кат, вслушвал се във врявата — и като полетял встрани, блъснал се в стената. Преди да се изправи, върху му връхлетели братята.
— Прекрихте ли магарянцето? — сграбил го Пондьо. — К’во ме зяпаш, гаче си глът…
И млъкнал, сякаш се задавил. Втрещено се изкискал: главата на. Едноокия била украсена с разкошни магарешки уши.
— Аз пък се харесвам — коварно се ухилил Едноокия. — Каквото и да е, придобивка е — лапнал вишна, втора и нарочно изтървал цяла шепа на стъпалата. — Чакайте, не ми ги вземайте, мои са си, стойте!…
Братята замрели за миг, погледали как трескаво мляска, събира и лапа… Непробираща, всеобятна лакомия, която не прави разлика между малко и голямо, нужно и ненужно, ги накарала да се хвърлят и те, сборичкали се върху вишните, лапали и гълтали кой колкото докопа.
— Бря, отде ги взе толкоз вкусни? — вдигнал глава Пондьо и разлюлял богато окосмени, клепнали уши. — Имаш ли още?
Магарешките уши на Гъдьо били със снопчета косми на върха, като пискюли, а Пондьовите — рижи и къдрави. Гледали се, гледали и едновременно зинали, сочели се и се кискали подигравателно, пищели и скимтели, та чак се превивали. Млъкнали изнурено, но злорадият кикот продължил — идел откъм двора.
— Какво става там? — забързал надолу по стълбата Матаки.
Ами и там ставало същото — разделението вече не било на купувачи и продавачи, а на дългоухи и… дългоухи — защото всички станали дългоухи. Сочели се и яростно се подигравали един другиму, пищели посиняло и разюздано. Само дрипавият продавач на отрова, който не бил вкусил вишна, скрил с длани човешките си уши и опитал да се измъкне от тълпата.
Забелязали го. Станало тихо. Мълком го обградили и се нахвърлили върху му като един — сграбчили го. Дрипавият отчаяно ритал и се мятал в ръцете им — напразно. Натикали насила в устата му вишна, изплюл, натикали две, и още, и още — докато се забавил, преглътнал и ушите му живо пораснали. Тогава всички доволно изревали, потупали го приятелски по гърба, заобичали го, приглаждали дългоухо обезобразената му глава и й се радвали от сърце. Дрипавият убито изхлипал, опипал уши, опипал ги пак и пак — че като зинал подигравателно, като писнал, като взел да сочи ту един, ту друг — та всичките надвикал.
А в зимника невидима ръка разровила сламата и от нищото долетял гласът на Стоедин:
— Побратиме, къде сте, бре?… Фотко!… Бише!…
През тунела кънтели виковете на тълпата. Дългоухото множество обикаляло из двора и по мегдана-чаршия и викало в пространството:
— Ехееей, юначеее! Покажи сее! Знаем, че си нейде тукааа!
Гъдьо опитвал да успокои Матаки, който се хванал за главата и тежко стенел.
— Недей тъй, всяко зло за добро! Туй ще помогне на търговията!… Мало и голямо ще се стича, да ни погледне ушите! Нека веднъж се разчуе — по-богати от нази няма да има!