Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
3
Красотата на тази гора била най-силна и най-зловеща: тук храсти нямало, а дърветата, разноцветни — от червеното на медта до бялото на среброто — пречупвали многократно светлината, препращали я едно на друго, блестели и преливали с тежка, ледена лъскавина. Едни сякаш вдигнали ръце-клони към небето, други се счепкали, сякаш търсели помощ едно от друго, трети политнали и падали цяла вечност…
Стоедин, Бишо, Фотко и Мальо спели, натъркаляни един до друг. Двете гарги кацнали над тях, едната клъвнала клончето под себе си и то звънливо запяло. Другата клъвнала дънера, нисък мелодичен глас се вплел в първия… Прелитали от дърво на дърво, клъввали ту едно, ту друго. Плетяло се чудото на музиката, зазвучавала все по-проникващо и многогласо. Дивна била тази музика — зовяла, без да заповядва, будела заспали желания, раждала нови надежди… Стоедин отворил очи и се заслушал.
— Брееее!… — събудил се и Фотко и прехласнато се надигнал на лакът. — Побратиме, да бях си отишъл от тоя свят, нямаше да знам, че има чак такава хубост!…
Отворил очи и Мальо, заслушал се жадно, бавно се изправил, приклякал и крачел, издавал странни звуци, сякаш опитвал да приглася, разперил ръце, завъртял глава и длани:
— Ъх, господари!… Прави ми се нящо! Ах-лелей, незабавната!
— Какво? — засмял се Фотко.
— Не знам!… Обачеее не ме свъртаааа, ах-на-едноооо-мястоо, трал-лала, лиий-лъъъъ!
Стоедин станал и огледал за пътя — ето го, ясно личал между чудноватите дървета. Обърнал се — и застинал: пътят пак се протягал пред него. Извил само глава — пътят пак се преместил. Накъдето се обърнел, натам се появявал и пътят — сякаш искал да го улесни.
— Да будиме ли Бишето? — изправил се и Фотко.
Бишо хъркал все така отривисто, но лицето му се гърчело като в лош сън. И когато Фотко го побутнал, сепнато скочил, заслушал се в музиката и се ужасил като от нещо зло и непоносимо. Изревал, втурнал се бясно и сляпо, хласнал се в насрещното дърво, претъркулнал се, диво скочил.
— Дръжте го! — хвърлил се Стоедин.
Погнали го, а Бишо се мятал като подпален, блъскал се из дърветата, виел и лаел, изтръгнал се от Мальо, изтръгнал се от Стоедин, налетял на Фотко, ухапал го, съборил го — внезапно млъкнал и като се завъртял около себе си, седнал на земята. Тримата го наобиколили. Огледал ги като пробуден:
— Магаренце, къде сме?… Кои са тия?
— Не ме ли позна? — помълчал Стоедин.
— Стоединчо… — потресено се взрял в него Бишо. — Що е ставало с тебе?…
— Бряаа, очовечи се! — слисано се изкискал Мальо. — Гледай чудо — кучето се побърка и се очовечи!
— Хайде — поел по пустия път Стоедин. Мальо и Фотко тръгнали с него. Бишо ги последвал, но постоянно се оглеждал, сякаш го заплашвала безименна опасност, и накрая измъчено спрял:
— Тц, мене ми тука никак не харесва. Стоединчо, аз размислих, искам да си се върна. Как да се върна, а?
Спрели и другите. Мальо се ухилил с лошо любопитство. А Стоедин гледал Бишо в очите и мълчал.
— А?… Много силно искам да се върна! Ти баща, ти майка — речи, как?
— Не знам.
— Ааааа!… Да ме довлечеш тука — знаеш! А да ме упътиш да се върна — не знаеш!… — разтреперал се Бишо. — Това водене ли е? Това е крадене! Крадете ме от самия мене!… Кога един се наеме да води, требе да може и да упъти обратно, щом некой поиска обратно! Аз друго водене го не признавам за водене!
— Бре, па ти като куче беше по-човек, бре! — кипнал Фотко.
— Ти сам тръгна — тежко проговорил Стоедин. — Никой не те е повеждал.
— Да, обаче вие приехте ли ме?… Приехте ли ме?
— Това ли ни е вината?
И пак поел по пътя. Фотко и Мальо го последвали.
Бишо останал с отворена уста — все пак разбрал, че укорът му е несправедлив. Помаял се, но ако се тревожел, докато бил с тях, без тях направо се плашел — и затичал подире им, да ги настигне.
4
Гората свършила внезапно и музиката останала зад тях, едва доловима, като шепот. А пред очите им се открил с цялото си великолепие и метална многобагреност градът-палат. Пустият път опирал право в портата на крепостната стена. Стоедин озадачено присвил око, Мальо прехласнато чешел гърди, Фотко умилено грейнал — от една хубост попаднали в друга, по-голяма. Дори Бишо, покорен от гледката, притихнал.
Изглежда ги забелязали, защото на крепостната стена настанало оживление, прибляснали дълги сребърни тръби и гласът им ги приканил тържествено и гостоприемно.
Тъкмо забързали, от портата насреща им изтичала жена — тичала, тичала, спряла. Затичала обратно, пак спряла. Отново затичала към тях, препънала се и като се втурнала обратно — хлътнала в портата.