Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Ще платя — отсякъл Стоедин.
— С какво?
— С години — и въздъхнал. — С години мога да платя.
— А че… откъде си сигурен?
— Така съм орисан, да знам колко ще живея. Сто и една са ми отредени — воля ти живей ги, воля ти раздавай.
— Ааааа… че то не е хубаво — изумил се Матаки. — Туй не можеш го разбра дар ли е, наказание ли е…
— Дотегнахте ми — свъсил вежди Стоедин. — Казвайте, скланяте ли?
Пондьо и Матаки си зашушнали, кратко се скарали, млъкнали.
— Бива, юначе — обиколил го отдалече Матаки. — Нека е с години. Харно, стига да е вярно… Сега, като проба например ние тъй казваме: дай на бачо Гъдьо три години. Хем да си платиш кафето, дето го пихте, хем ще се уверим.
— За едно кафе — три години?
— Е, ние тъй го продаваме — вежливо се поклонил Пондьо.
— Нека е вашата — потиснал гнева си Стоедин. Пресегнал се, хванал Гъдьо за ръката, затворил очи… Косата му обилно се прошарила… А в чертите на стареца не настъпила никаква промяна, само погледът му станал смислен, сякаш се пробудил. Надигнал се на лакът, вторачил се в Стоедин и строго запитал:
— Кой е тоз чиляк?
Матаки и Пондьо с труд подавили удивлението си. Матаки покорно се навел към него:
— За жива вода тръгнал, бачо, драги ни Мискин Гъдьо, пък чул… — и смаяно възкликнал. — На, гледа ме, сякаш отново ме познава!
— Познавам те, познавам, че и зъбите ти биля знам! — поклатил глава старецът. — Я да се махате, че ми се приспа.
Обърнал им гръб и веднага захъркал.
— Е, уверихте ли се? — презрително се усмихнал Стоедин.
— Харно, юначе. До тук пито-платено — потрил длани Матаки и въпросително погледнал Пондьо. — Сега… да му даде на бачо още… колко?
— С още три години ще си спомни де го е пъхнал пръстена.
— Ще си спомни, ала ако не рачи да изкаже?… Три и още три, че да имаме три години да го дебнем — и раболепно се усмихнал към Стоедин. — Хайде, тъй решаваме, юначе: дай на милия ни бачо Мискин Гъдьо още шест години, а че да му се съберат общо девет.
— Нека е вашата — процедил през зъби Стоедин и пак хванал стареца за ръката. Съсредоточил се… Косата му се прошарила още по-силно, край устата му легнали тежки бръчки. А косата на Гъдьо, макар и бяла, станала по-гъста. Отворил очи и скочил от одъра:
— Брей, как тъй съм заспал посреди ден?… Защо ме не будите, калпазани? — учудено се вгледал в лекарствата. — Какво е туй, дето сте го струпали? — още по-учудено се вторачил в макарите, ръчките, колелата и каишите, които превръщали одъра му в машина за въображаемо движение, щастливо се изкискал и почесал гърди. — Ей… защо ми е тъй радостно днес?…
Пондьо и Матаки го дръпнали към долапите, събрали глави и припряно зашушнали — разказали му и за говорящото магаре, и за кучето Бишо — скрито претегляли още колко години има в тоя странен юнак и правели сметка как да му ги вземат всичките. А Стоедин слушал неразбираемия шепот, изтървания лаком кикот и се погнусил от тези хора, които го принуждавали да дава когато и колкото му поискат, за да получи когато и колкото му дадат.
Най-сетне братята се сговорили.
— Тъъъй… — проточил Гъдьо. — А че щом желае да продължи накъмто живата вода — да го заведем при Съществото юначето.
— Къде е гъстата кърпа? — протегнал ръка Матаки и Пондьо веднага му я подал. — Сега трябва да ти вържем очите. Очите ги връзвам аз.
— Харно — вдигнал рамене Стоедин и зачакал. — Ха де!
— Ала не ги връзвам даром. Мен колко ще дадеш?… И като се има пред вид, че ний с бачо Гъдьо много се обичаме и като не забравяме, че бачо Гъдьо е най-стар, мен ще ми дадеш само шест години, а че да се поизравним и кат умре, да не скърбя за него.
Хищно го загледали. Стоедин мълчал.
— Не склониш ли, губиш вече дадените девет — дружелюбно се усмихнал Матаки. — Без вързани очи не водим.
— Харно — отлепил уста Стоедин. — Пак да е вашата.
Хванал го за ръката — челото му се набраздило, косата му посивяла… А кьосавото лице на Матаки изгубило бръчките си. Подскочил и ловко му вързал очите.
— Дръж се за мен и — да ти е наслука.
Повел го, обиколили одаята бавно-бавно, излезли вън на стълбата. Гъдьо кимнал на Пондьо и ги последвал.
Пондьо отворил прозореца, надвесил се и беззвучно размахал ръце към тълпата на чаршията. Не го забелязали. Събул чепик, хвърлил, та умерил Щърбавия. Видели го, спрели работата си и вдигнали глава към прозореца. Пондьо с длан им показал дълъг оплезен език, с две — дълги-дълги уши, после с жест — крадем.
— А?… — не го разбрал Щърбавия.
Повторил.
— А?…
— Прикрийте магарянцето и кучето бря, шашкъни шашави! — кипнал Пондьо, тряснал, та затворил капака на прозореца и хукнал да настигне братята си и Стоедин.