Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— Побратиме, недей така, моля ти се! — проплакал Фотко.
— Кажи още!…
— Какво да кажа?… — ритнал портичката Стоедин, обърнал й гръб и се отприщил. — Че като последен глупак тръгнах да гоня вятъра? Че си попилях живота за тоя, дето духа?… Че ги раздадох тия години, та да ме лъжат като шашкънин!… Да ми пълнят душата с воня всякакви мискини!… Да се слутам като безумен, докато пукна!… На, гледай ме на що приличам вече!… Жива вода!… Толкоз свят я е дирил — та до мен опря да я найда! А? Щото, някой си рекъл, че я има?
— Прав е чилякът — кротко се обадил Мальо. — Господарю, недей се коси. Прав си, така е.
— Н… не е така… — поразено промълвил Фотко.
— А как?… Яд те е, че казвам истината! Няма жива вода! — яростно викнал Стоедин. — Проклет да е, който рече — има! Не е имало и никога няма да има!… Няма жива вода!…
Няма! Няма!
И млъкнал… Лицето на Фотко бавно се обистрило. Мальо се втрещил. Бишо изскимтял и учудено излаял.
Стоедин се обърнал и видял, че портичката се отворила. От нея, далече към хоризонта, водел пустият червеникав път. И там не било заран, а меко пладне.
Сподавено се окашлял, приседнал направо на земята, ръцете му треперели. През портичката нахлул горещ въздух и изсушил лицето му.
Бишо излаял, втурнал се навън, спрял и излаял пак, призивно и нетърпеливо. Фотко изправил побратима си и го извел през портичката.
— Господарю, не ме оставяйте, бря! Нека дода с вази, а? — примолил се Мальо.
— Не ни трябваш — отсякъл Фотко.
— Ще ви служа, бря! Нали аз ви помогнах в началото?
— Помогна?… Предаде си господарите. А който веднъж предаде някого — мъчно спира.
— Защо е чак таквоз магаре туй магаре, бря!
— Пръждосвай се!
Но Стоедин се спрял: — Чакай. Ще те питам нещо. Не ме ли излъжеш — ще те взема. — И го загледал в очите. Мальо примижал с едното, а другото, зорко и зелено, сякаш се прицелвало. — Защо искаш с нас?
— А че… — поколебал се Мальо и довършил с цяло сърце: — Искам да видя как няма да я намерите живата вода бря, господарю!…
— Пуууу! — отвърнал се Фотко. А Стоедин разведрено се усмихнал:
— Харно. Тръгвай.
И по пустия път между червеникавите пясъчни хълмове поели четиримата. Стоедин крачел все по-уверено, все по-леко, възраждал се и за себе си, и за онова, което предстои. Защото разбрал: където добрината, обичта и приятелството искат да помогнат и не могат, помага зложелателството и завистта — стига да не спреш по пътя.
Втора част
1
Пясъците опирали в руините на пустото село. Порутени били и къщи, и дувари. По уличките и дворовете растял татул и троскот, повитуха душела подивелите овошки.
Насред мегданя — кладенец. От високото орехово дърво големият гарван гледал в пътя. Под дървото, край загасналия огън с гърнето, клечели и дремели с лъжици в ръце близначките баби Пана и Кустадина.
Гарванът се спуснал, кацнал при тях и се превърнал в Злоокия старец. Бабите сепнато се пробудили:
— А? Иде ли? — прозяла се Пана.
— Никаква се не види — поклатил глава Злоокия.
— Чак такова чакане пък досега не е било — разбъркала гърнето Кустадина, плюла в пепелта и огънят лумнал. — Трети път го подгряваме. Още колко ще я чакаме?
— Аз викам — да почваме, а, нане? — запитала Пана. Но Злоокия не отговорил. Седял на земята и угрижено люлеел глава. — Щом трае, значи разрешава.
Бабите се изправили и заиграли: — Ко̀пчи но̀га, дру̀сни пѐта, ку̀сни! — посегнали с лъжици към гърнето и засърбали. — Мляс-мляс, хруп-ръп, две са баби — нема зъб!… Две близначки-баби, Пана-Кустадина! Ко̀пчи но̀га, дру̀сни пѐта…
— Тц, не става — спряла Пана. — Две баби хоро не правят. Нане, я се хвани и ти, та да ни стане хорото!
— Ох, сестри, не ми е до игра. Страх ме е, нещо лошо и тоя път е станало.
Откачил от врата си торбичката-муска, извадил кичура коса, вързан със син конец, и го пуснал на земята. Дал знак, тримата започнали дружно да се поклащат, плюли върху кичура и отскочили…
Задимяло, димът се сгъстил, станал все по-син и по-плътен, докато оживяла Кина: посегнала с ноктеста ръка, политнала като ударена и простенала:
— Сестри, нане, чужда го лудост не лови, своя си има! Езикът му е при ума, а ума при сърцето, там, там го… поразете, инак…
И се вкостенила. Костта била лъскава, като полиран камък. Бързо се прояла, станала зърнеста и започнала да се руши — струяла, сипела се, докато се превърнала в купчинка синкав прах.
Злоокия гребнал шепа и посипал глава:
— О, о, Кино сестро, просто да ти е, прости ни и назе!