Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
14
А в това време Фотко, вече изгубил надежда за спасение, все така се вглеждал в мъждивото прозорче и напрегнато слухтял. Бишо вдигнал глава и извил тихо и отчаяно.
— Как не те е срам да си мислиш такива работи, бре? — разсърдил се Фотко. — Не бой се! Щом е обещал да се върне, ще се върне!
— Аха, на куково лято — екнал като от бъчва гласът на Щърбавия: в стената се отворила тясна, незабелязана досега вратичка и Щърбавия се хилел издевателски иззад свещта, която държал Едноокия. Зад тях се долавял дълъг тунел и от дъното му, над силуетите на множество глави, се цедяла светлината на деня.
— Чакай, то магарянцето не казва, че господарят му ще дойде — обадил се Едноокия. — То казва, че късметът му ще дойде. На, дойдохме, във вид на неговия късмет.
— Какво ломотите, бре? — отстъпил към стената Фотко.
— Уж схватливо, пък трябва да му се повтаря. Вашият господар си купи каквото му трябваше и си замина. И плати с вази. Две гневни приказки си плати: едната с тебе, другата с кучето. Вече сте наши.
— Що лъжеш така… Как ти се извърна езикът, бре, гадо! Пууу! Мене да ме продаде побратима ми?… Пуууу!
— Ядосва се — щастливо се любувал на Фотковия гняв Щърбавия. — Че то си е за яд. Ала ще му мине — и помамил Бишо. — Кучи-кучи-кучи, ля, ля. — Но Бишо изръмжал и заплашително се озъбил. — Е, ха ловете ги.
Дръпнал се от вратичката и пропуснал тълпата бивши юнаци, които ухилено се скупчили до него.
— Не приближавай! — настръхнал Фотко. — Хапе се и се рита без предупреждение!
Бишо затаено изръмжал и застанал до него.
— Защо се противите, бре, глупаци, при нас живот ще си живеете! — приятелски ги укорил Едноокия. — Наместо да се радвате… — и се обърнал към тълпата. — На три се хвърляме вкупом. Еднооооо…
Скупченото множество нетърпеливо се напрегнало. Фотко разбрал, че няма изход, и в отчаянието внезапно му хрумнало как да предупреди побратима си, че върху им е извършено насилие. Тупнал с крак и зверски се изсмял:
— Спрете, ще се предам!… Ааааа, тъй значи? Той ще ни изоставя, а, Бише, а ние ще му вардиме най-благите и абсолютно най-профирни вишни, от кои само една — за два живота засища? Поврага! — Извадил от пазвата си вишна и я лапнал. — Ето, сега му ги изяждам всичките, до една му ги изяждам и като ги изям — ще се предам!
— Засищат ли?… — лакомо преглътнал слюнката Щърбавия и грабнал от ръцете му. — Толкоз ли са сладки?
— Дай и нам! — викнали в един глас всички. — Чакай, да поделим! Вече всичко ще делим!… — и хищно го сграбчили.
— Дай!
— Чакайте! — отмъстително изкрещял Фотко. — Малко са! По една, че да има за всички!… — и щедро раздавал. — По една стига! За цял живот, за два живота, за пет живота стига!…
Сборичкали се кой да се вреди по-напред, помъкнали го през тунела, Фотко пъхал вишни във всяка протегната ръка — и в светлото гърло на изхода се множели силуетите на дългоухи глави, но все още само той забелязвал това.
15
Стоедин вече изгубил представа и за дължината на изминатия път, и за посоката му — водели го по стълбите ту на първия кат, ту на втория, ту пак на първия, влизали в одаите, обикаляли ги и повтаряли, и потретяли — докато го качили в малкото коридорче току под тавана.
— Още колко ще вървим? — не издържал Стоедин.
— Пристигнахме — свалил превръзката от очите му Матаки. — Готово — и непресторено се разтреперал: — Ау, к’во ще е страшно… Дали ще е колкото предния път страшно, че много ми се иска пак тъй безмерно да се уплаша-шшш-ша…
Пондьо грижливо го блъснал в устата и той се съвзел. В дъното на коридорчето се виждала врата.
— Там ли е? — пристъпил Стоедин.
— Там — задържал го Гъдьо. — Само дето трябва да се отключи. Ала нея вратца я отключва той — и му посочил Пондьо.
Прекалили. Пондьо доловил това и кипнал с все сила:
— Аз пък няма да му искам девет, или там, шест години!… Ха сега, като е щедър — нацяло да го опоскаме!
— Понде, помисли! — с все сила го посъветвали братята му. — Триж мери, веднъж режи!
— Режа!… Само тринки ще му взема! Той не е чак такъв глупец, че да загуби напразно петнайсеттях! Ще ми ги даде! — и преглътнал с лакома надежда. — А?… Хайде!
— На, яж! — хванал в шепа лицето му Стоедин и с омерзение го тласнал. Мустачките на Пондьо станали нежни и пухкави, а в посивялата Стоединова коса се появили чисти, бели кичури и отвесна бръчка донарязала челото му.
— Е?… Друго?
Гъдьо, Матаки и Пондьо припряно се засуетили:
— А че друго засега… Ний няма да гледаме, че то… не е много за гледане…