Приказка за Стоедин

На чаршията се изсипали „продавачите“, режели дъски, чукали с тесли и подтягали сергии и дюкяни. А в двора на купчийницата „купувачите“ шетали около казана с чорбата и пещта с хляба — те били готвачите на братството от бивши юнаци.

Горе в одаята останали само братята. Пондьо пререждал стоката в претъпканите долапи, та да смести Стоединовото платно. Матаки въртял колелото, Гъдьовият одър сега ситно се подрусвал и старецът отвреме-навреме биел с пети, сякаш пришпорвал кон.

— И като заобиколя, ще го вържа туй мое конче за някое дърво и ще вляза в пещерата — тихо му внушавал Матаки, — пък ще се огледам там едно хууубаво, та да си припомня най-сетне къде го скрих тоз ми ти магьосан пръстен. Стой, конче, стой — и спрял движението на одъра. — На, връзвам те за туй дърво. Стой и ме чакай, ала да не пръхтиш, че ако те чуят братята ми, веднага ще разберат къде съм и накъде съм тръгнал.

Нахлузил стърчащите налъми на Гъдьовите нозе, завъртял другото колело на одъра-машина и нозете се раздвижили, сякаш вървели пеша.

— Мммм, ето я таз ми ти голяма дупка, дето го пъхнах магьосания пръстен. Я да си го взема, а че да си го прикрия аз на…

— Не го пъхнах тамка, в пещератаааа! — страдалчески пропищял Гъдьо. — Щях да го пъхна там, ала ме хвана страх от тъмнотооо!

Матаки ядосано разперил ръце и налъмите замрели.

— Защо спрях бря? Искам да се върна у домааа!

Матаки пак завъртял колелото, завъртял го бързо и нозете на стареца пъргаво засновали във въздуха, сякаш затичали.

— Защо го забравям кончето бря? — яростно изхленчил Гъдьо. — Ще го открадне някой!

Матаки спрял налъмите, надигнал стареца и му дал лекарство.

— За кончето помни, а къде е затурил пръстена — не. Дали не ни разиграва? — приближил към одъра Пондьо. И не забелязал как вратата се отворила и после пак самичка се затворила.

— Утре и за кончето ще забрави — угрижено изпъшкал Матаки. — Забравата най-напред го ръфа чиляка на късове, с пробиране, пък на края го излапва без остатък. Не го ли накараме да си спомни днес, утре надеждата е по-нищожна.

— Че тогаз първо да се оправим с него.

— Първо ще се оправите с мен — свалил вълшебната капа Стоедин и станал видим. Пондьо и Матаки трепнали и извърнали глави към него. От тихо станало още по-тихо.

— Да те питам как си се измъкнал от зимника — я ни обадиш, я не — втренчено го гледал Матаки.

— Прав си — усмихнал се Стоедин.

Пондьо бръкнал под одъра, извадил дълга блестяща игла и я насочил към него: — Ако ти река, че ей тази игла е отровна, да знаеш, че и аз съм прав.

— Пък аз, ако ти река, че ей този боздуган е вълшебен и когото тресне, на дърво го прави, да знаеш че съм по-прав и от двама ви.

— А че като ни вдървиш — какво ще спечелиш? — усмихнал се Матаки. — Самичък няма да намериш къде е… Съществото — и се усмихнал още по-широко. — Пък, ако някой ти каже, че без да си платиш, няма нивга да те заведем — да знаеш, че е по-прав и от трима ни.