Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Стоварил огромния гювеч на главата му и кипнал нелеп бой с храна заради парченце храна — блъскали се с тигани, чебъри и гърнета, ръгали се със скари и шишове и заръчвали все нови и нови оръжия:
— Кърррпицей, голяммммамо, оооо, тенджерррраз тебе с… пръжки, че да те…
— Де-делва с медддд — да ти покажа аз как…
Мучели и хъхрели нечленоразделно, Бальо се подхлъзнал, Кальо го затиснал, затъркаляли се, омацани като свини.
— Пусни, пройдоха! — изгубил сили Бальо и диво изпищял. — По съм стар от тебе!
— Там ти е грешката! — завлякъл го до пропастта Кальо и опитал да го тласне долу.
— Помооощ! — обезумяло се вкопчил в него Бальо. — Утрепват меее!…
Но Кальо го ухапал по ръката с кучешка ярост и го откъснал от себе си. Бальо пропаднал, викът му секнал и подире му се съборили камъни. Кальо се вслушал в тишината, навел се да погледне, под петата му се изронило, сурнал се надолу и като изревал отчаяно, случайно се уловил за жилавия храст. Едва-едва успял да се изкатери пак на пътеката и заплакал от закъснял ужас. Прибрал кърпицата и плюл в пропастта:
— Харно е да знае чиляк кога и как да почне, ала още по-харно е да знае кога и как да спре!
Изрекъл и се удивил: я, колко мъдро нещо му хрумнало!… И се зарадвал така безпределно, че го забравил. Опитал да се очисти, но вместо това се оплескал още повече.
Огледал със съжаление съсипаната, размазана храна, изпотъпканите и изпотрошени съдове и като ги прекрачил, продължил пътя си.
13
Слънцето вече наедряло, почервеняло и увиснало над пустото поле. Пропищял скрипец и мостчето над рова се вдигнало — градът-чаршия се затворил за околния свят: стига пазар за днес, дай, Боже, и утре такъв късмет.
На чаршията се изсипали „продавачите“, режели дъски, чукали с тесли и подтягали сергии и дюкяни. А в двора на купчийницата „купувачите“ шетали около казана с чорбата и пещта с хляба — те били готвачите на братството от бивши юнаци.
Горе в одаята останали само братята. Пондьо пререждал стоката в претъпканите долапи, та да смести Стоединовото платно. Матаки въртял колелото, Гъдьовият одър сега ситно се подрусвал и старецът отвреме-навреме биел с пети, сякаш пришпорвал кон.
— И като заобиколя, ще го вържа туй мое конче за някое дърво и ще вляза в пещерата — тихо му внушавал Матаки, — пък ще се огледам там едно хууубаво, та да си припомня най-сетне къде го скрих тоз ми ти магьосан пръстен. Стой, конче, стой — и спрял движението на одъра. — На, връзвам те за туй дърво. Стой и ме чакай, ала да не пръхтиш, че ако те чуят братята ми, веднага ще разберат къде съм и накъде съм тръгнал.
Нахлузил стърчащите налъми на Гъдьовите нозе, завъртял другото колело на одъра-машина и нозете се раздвижили, сякаш вървели пеша.
— Мммм, ето я таз ми ти голяма дупка, дето го пъхнах магьосания пръстен. Я да си го взема, а че да си го прикрия аз на…
— Не го пъхнах тамка, в пещератаааа! — страдалчески пропищял Гъдьо. — Щях да го пъхна там, ала ме хвана страх от тъмнотооо!
Матаки ядосано разперил ръце и налъмите замрели.
— Защо спрях бря? Искам да се върна у домааа!
Матаки пак завъртял колелото, завъртял го бързо и нозете на стареца пъргаво засновали във въздуха, сякаш затичали.
— Защо го забравям кончето бря? — яростно изхленчил Гъдьо. — Ще го открадне някой!
Матаки спрял налъмите, надигнал стареца и му дал лекарство.
— За кончето помни, а къде е затурил пръстена — не. Дали не ни разиграва? — приближил към одъра Пондьо. И не забелязал как вратата се отворила и после пак самичка се затворила.
— Утре и за кончето ще забрави — угрижено изпъшкал Матаки. — Забравата най-напред го ръфа чиляка на късове, с пробиране, пък на края го излапва без остатък. Не го ли накараме да си спомни днес, утре надеждата е по-нищожна.
— Че тогаз първо да се оправим с него.
— Първо ще се оправите с мен — свалил вълшебната капа Стоедин и станал видим. Пондьо и Матаки трепнали и извърнали глави към него. От тихо станало още по-тихо.
— Да те питам как си се измъкнал от зимника — я ни обадиш, я не — втренчено го гледал Матаки.
— Прав си — усмихнал се Стоедин.
Пондьо бръкнал под одъра, извадил дълга блестяща игла и я насочил към него: — Ако ти река, че ей тази игла е отровна, да знаеш, че и аз съм прав.
— Пък аз, ако ти река, че ей този боздуган е вълшебен и когото тресне, на дърво го прави, да знаеш че съм по-прав и от двама ви.
— А че като ни вдървиш — какво ще спечелиш? — усмихнал се Матаки. — Самичък няма да намериш къде е… Съществото — и се усмихнал още по-широко. — Пък, ако някой ти каже, че без да си платиш, няма нивга да те заведем — да знаеш, че е по-прав и от трима ни.