Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Госпожо Ландън…
— Щял да направи така, че да ме заболи там, където не съм давала на момчетата да ме пипат… или нещо от сорта. А тази вечер…
— Госпожо Ландън, не раз…
— Тази вечер намерих мъртва котка в пощенската си кутия и писмо, пъхнато зад вратата, и в писмото имаше телефонен номер, този номер, затова не ми обяснявай, че не разбираш за какво говоря! Прекрасно знаеш за какво става въпрос, знаеш и още как — При последната дума Лизи удари с длан пакета „Сейлъм Лайте“ — удари го, сякаш беше перце, а ръката й — ракета за федербал, — при което пакетът подскочи и цигарите се разпиляха. Тя не му обърна никакво внимание. Постара се да се овладее — не искаше Удбоди да вземе яростта й за страх.
Удбоди мълчеше. Лизи му даде време, но когато паузата се проточи, първа наруши тишината:
— Чуваш ли ме? Дано не си затворил, иначе лошо ти се пише.
Знаеше, че гласът, който прозвуча в слушалката, принадлежи на същия човек, ала увереността и плавният му изказ сякаш бяха пропаднали вдън земя. Мъжът, който заговори, сякаш беше по-млад и в същото време — състарен.
— Ще ви помоля да почакате, госпожо Ландън, докато се преместя в кабинета си.
— За да не те чува жена ти, нали?
— Почакайте, моля.
— По-добре не се бави, Лудбоди, или…
Тихо изщракване, последвано от тишина. Лизи съжали, че не се бе обадила от безжичния телефон в кухнята. Можеше да си вземе цигара и да я запали от котлона. Но навярно беше по-добре, че стана така. Сега не можеше да се освободи от гнева си, като го издуха с тютюневия дим. Гневът, който я раздираше до болка.
Минаха десет секунди. Двайсет. Трийсет. Вече смяташе да затвори, когато се чу друго изщракване и царят на инкунксите заговори с младежко-състарения си глас. В допълнение до слуха й достигна и някакво туптене. „Сърцето му — каза си тя. Мисълта си беше нейна, но прозрението й сякаш принадлежеше на Скот. — Бие толкова силно, че го чувам. Исках ли да го стресна? Е, стреснах го. Но защо сега това ме плаши?“
Да, изведнъж почувства страх. Беше се вплел в аленото покривало на яростта й като яркожълта нишка.
— Госпожо Ландън, за мъж на име Дули ли ми говорите? Джеймс или Джим Дули? Висок и слаб, с южняшки акцент? Като човек от Западна Вир…
— Не знам нито името, нито фамилията му. По телефона ми се представи като Зак Маккул и така бе подписано пис…
— Мамка му — въздъхна Удбоди, само че проточи думата „Ма-а-амкам-у-у“ — и тя прозвуча като заклинание. Последва звук, който Лизи изтълкува като стон, и към първата жълта нишка в съзнанието й се присъедини втора.
— Какво? — сопна се тя.
— Това е той — отвърна Удбоди. — Трябва да е той. Адресът на електронната поща, който ми даде, е „Зак991“.
— Казал си му да ме наплаши, за да ти дам непубликуваните произведения на Скот, нали? Такава е била уговорката ви, признай?
— Госпожо Ландън, вие не раз…
— Мисля, че прекрасно разбирам. След смъртта на Скот ми се наложи да си имам работа с доста откачалки и учените се оказаха далеч по-смахнати от колекционерите, но в сравнение с теб, Лудбоди, тези учени изглеждат като нормални хора. Сигурно поради тази причина тъй добре прикриваш лудостта си… поне в началото. Истинските откачалки са длъжни да се преструват на нормални. За да оцелеят, нали разбираш…
— Госпожо Ландън, ако ми разрешите да ви обяс…
— Какво има да му се обяснява — заплашват ме по твоя вина. Затова си отвори хубавичко ушите — кажи на копоя си да ме остави на мира! Все още не съм съобщила името ти на полицията, но според мен това трябва да е най-малката ти грижа. Ако този космически каубой ми се обади още веднъж или отново намеря умряло животно около къщата си, ще се обърна към пресата. — Това бе вдъхновение свише. — Ще започна с питсбъргскиге вестници. Сигурна съм, че ще им хареса. „ИЗПЕРКАЛ УЧЕН ЗАПЛАШВА ВДОВИЦАТА НА ИЗВЕСТЕН ПИСАТЕЛ.“ Когато това заглавие цъфне на първа страница, разпитът в полицията ще ти се стори като детска игра. Сбогом, научна кариера!
Лизи си помисли, че тирадата й прозвуча наистина ефектно, особено след като жълтите нишки на страха изчезнаха (поне засега). За жалост отговорът на Удбоди ги накара да се завърнат… и то по-ярки от всякога.
— Не разбирате, госпожо Ландън. Не мога да отзова Зак.
5.
За момент Лизи онемя от изумление. Думите му сякаш я лишиха от дар-слово. След малко се опомни и попита:
— Какви ги дрънкаш?
— Вече се опитах.
— Нали имаш електронния му адрес! Зак999 или каквото там беше…
— Имам го, но какво от това? Първите два пъти, когато му писах, всичко бе наред, но оттогава всичките ми писма се връщат.