Романът на Лизи

6.

Естествено всичко бе започнало с инкунксите — тези нечестиви поклонници на оригиналните текстове и неиздадените ръкописи — и професор Джоузеф Удбоди, който (доколкото знаеше Лизи) бе техният цар. Един Бог знаеше колко научни статии върху творчеството на Скот Ландън бе публикувал и колко от тях сега събираха прах в търбуха на книжната змия в кабинета над обора. Пет пари не даваше и за мъката, терзаеща Лудбоди при мисълта, че неиздадените творби на Скот Ландън мухлясват в дома на писателя. Онова, което я интересуваше, бе съвсем друго — докато пътуваше от университета към дома си, два-три пъти седмично професорът се отбиваше в един бар, където изпиваше две-три халби бира. Въпросното местенце се наричаше точно така — „Местенцето“. Около студентските общежития имаше доста питейни заведения — както по-евтинички, където сервираха бирата в халби и кани, така и по-изискани, с красиви растения на витрините и музикални автомати, на които човек можеше да си пусне „Блеснали очи“ вместо „Май Кемикъл Роуманс“.

„Местенцето“ не беше от лъскавите заведения; то се намираше на около километър от университета и бе предпочитано от местните бачкатори, ето защо едва ли бе чудно, че в тамошния джубокс нямаше записи на рокендрол и човек трябваше да се задоволи с дуото Травис Трит — Джон Меленкамп.

По думите на Удбоди обаче на него му харесвало да се отбива в „Местенцето“, понеже в делничните следобеди там нямало много хора, а посетителите му напомняли за баща му, котето работел в металургичните заводи на корпорацията „Ю Ес Стаил“. (Старецът на проклетия инкункс изобщо, ама изобщо не я интересуваше.) Именно в този бар Удбоди срещнал човека, представил му се като Джим Дули. Той също идвал там, за да обърне едно-две-три питиета в късния следобед, държал се възпитано (даже ласкателно) и носел памучни ризи на райета и панталони с маншети (досущ като бащата на професора). Според Лудбоди бил висок към метър и осемдесет и три, бил леко прегърбен и оредяващата му тъмна коса често падала на челото му. Предполагаше, че очите му са сини, но не бе съвсем сигурен, въпреки че пили заедно в продължение на шест седмици и по думите на Удбоди, станали „нещо като приятели“. Разказвали си не житейски истории, а определени ситуации от тези истории, както правят мъжете в кръчмите. Професорът твърдеше, че е говорил само истината и нямал никакви основания да се съмнява, че Дули не му отвръща със същото. Да, по всяка вероятност Дули е напуснал Западна Вирджиния преди дванайсет или четиринайсет години и оттогава се местел от една нископлатена работа (свързана с тежък физически труд) на друга. Известно време е бил в затвора — нещо в привичките му го издавало, понеже непрекъснато надзъртал в огледаното на стената, когато се пресягал за халбата си, и при всяко ходене до тоалетната се оглеждал. Белегът на дясната му китка навярно му бил спомен от краткотрайна, но жестока затворническа схватка (в пералнята или някъде другаде). От друга страна, може и да го бе получил в детството си при падане от велосипед или от високо дърво. Дули бил прочел всички книги на Скот Ландън и можел да ги обсъжда интелигентно. Изслушал с разбиране и съчувствие мелодраматичната тирада на Удбоди за непреклонната вдовица, която притежавала истинско интелектуално съкровище — непубликуваните ръкописи на Скот Ландън, сред които според слуховете имало и роман. С разбиране и съчувствие… меко казано. Дули слушал професора с нарастваща ярост.