Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Много сте любезен.
Двамата с !Ксабу се спогледаха, когато тръгнаха след групата. Рени вдигна пръст към устните си, за да го предупреди да не казва нищо, дори и по личния им канал. Ако този човек беше част от вътрешния кръг на „При господин Дж.“, би било безразсъдство да подценява способностите му дори и за миг.
Докато се носеха над огромното стълбище — Стримбело, изглежда, не проявяваше склонност към аривистични занимания като ходенето, дебелакът ги забавляваше с истории за различни призраци или за хората, които тези призраци представляваха. Един от тях, франкски рицар от Кръстоносните походи, бил произведен в рогоносец по възхитително коварен начин — дори Рени и !Ксабу не се сдържаха и се разсмяха. Без да променя тона си, Стримбело разказа какво се е случило по-нататък и посочи двете безръки и безкраки фигури, които се гърчеха по стъпалата на няколко крачки зад фантома в доспехи.
На Рени й прилоша.
Дебелият вдигна огромните си ръце с дланите нагоре. Цялата компания изведнъж се издигна над стълбището и зави покрай пещерната стена, която внезапно изчезна. Висяха над огромна бездна, над кладенец, дълбок цели километри. Стълбището се виеше покрай стените му и се губеше в мътното червено сияние под тях.
— Много е бавно — обади се Стримбело. — А имам да ви показвам толкова много неща.
Направи жест и полетяха надолу. Рени усети, че стомахът й се свива застрашително — технологията беше добра, но май не чак толкова? Омотана в ремъците и възприемаща всичко през сензорите на своя нискоразреден сим, тя не би трябвало да чувства това шеметно спускане по толкова… физиологичен начин.
До нея !Ксабу беше разперил ръце сякаш за да забави пропадането. Изглеждаше малко напрегнат, но беше стиснал зъби решително и това накара Рени да се почувства малко по-добре. Малкият човек се държеше.
— Естествено, ще се приземим съвършено безопасно. — Кръглата глава на Стримбело мигаше като електрическа крушка, докато прелитаха покрай редуващите се пластове от светлина и мрак. — Надявам се, че не ви звучи покровителствено, господин… Отепи. Може би и преди сте се наслаждавали на подобни виртуални преживявания.
— Нищо подобно не съм преживявал — честно си призна Рени.
Падането приключи, макар че продължаваха да висят във въздуха над бездънната бездна на кладенеца. Стримбело замахна заповеднически, те се плъзнаха през нищото и кацнаха на едно от нивата, обкръжаващи ямата като театрални балкони. Братята Павамана се ухилиха и взеха да сочат минувачите. Устните им мърдаха беззвучно, тъй като разговаряха по собствения си канал.
По цялото протежение на виещото се фоайе имаше отворени врати, от които се изливаха шум, цветове и говор на многобройни гласове на многобройни езици, смях, писъци и неясни ритмични песнопения. Най-разнообразни симове — предимно мъжки, не пропусна да забележи Рени, подозирайки, че малкото женски симове бяха част от предлаганото забавление, — непрекъснато влизаха и излизаха през вратите или се отправяха по пътеките, които се разклоняваха радиално от централния кладенец. Някои се бяха въплътили в красиви тела като на братята Павамана, но повечето носеха само най-основните форми: дребни, сиви и почти без лица, те щъкаха сред великолепните си събратя като жалки низвергнати грешници.
Стримбело внезапно я хвана за ръката. Огромната му длан се отпечата толкова мощно върху осезателите й, че тя трепна.
— Елате, елате — подкани я той. — Време е да видите нещо от онова, заради което сте дошли. Може би жълтата стая?
— О, да — обади се един от братята Павамана. Другите двама закимаха възторжено. — Много са ни разказвали за това място.
— Заслужава известността си — каза дебелакът. Обърна се към Рени и !Ксабу — лицето на сима му великолепно изразяваше насмешка. — А вие няма защо да се притеснявате за разходите, мои нови приятели. Тук ме познават добре — сметката ми е тлъста. Нали? Нали идвате?
Рени се поколеба, после кимна.
— Така да бъде.
Стримбело махна с ръка и алеята сякаш се завъртя около тях. След малко се озоваха в дълга, ниска зала, осветена в различни неприятни нюанси на охра и киселолимонено. Пулсираща музика изпълни ушите на Рени — монотонен тътен на ударни инструменти. Дебелакът все още държеше здраво ръката й: наложи се да употреби усилия, за да се обърне и да погледне към !Ксабу. Приятелят й беше зад братята Павамана и се озърташе из претъпканото помещение.
Същата сбирщина от високо и нискоразредни симове беше насядала около масите в жълтата стая, надаваше възторжени крясъци към сцената, разположена в единия край на залата, и блъскаше с юмруци, от което виртуалната посуда се търкаляше и разбиваше върху пода. Жълтеникавата светлина придаваше на лицата им трескав вид. Жена — или нещо, което приличаше на жена, напомни си Рени — изпълняваше на сцената стриптийз, като се подрусваше в такт с препускащата музика. Рени малко се поуспокои, като видя нещо толкова старомодно в своята мила непристойност, докато не разбра, че онова, което жената съблича, не бяха дрехи, а кожа. Балетна пачка от прозрачна, тънка като хартия и на червени петна плът вече висеше около бедрата й. Най-отвратителен от всичко беше видът на примирено отчаяние върху отпуснатото лице на жената — не, на сима, напомни си Рени.