Призрак от миналото
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Star Wars #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марина Бенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призрак от миналото». Краткое содержание книги:
Джедаят си пое дълбоко дъх, затвори очи и се присегна със Силата. Мислите, чувствата, цялото му същество се сляха със Силата… И изведнъж цялата вселена избухна пред очите му в ярък калейдоскоп от цветове и движения. Дъхът му спря, когато огромното видение трепна за миг като пустинен мираж пред очите му и той едва не загуби съзнание. Не беше имал досега такова видение. Не беше виждал такова нещо. Стотици усещания, хиляди възможности — ярки цветове, ясни звуци, радост, задоволство, страх и смърт, всичко размесено във вихрушка, яростна и капризна като татуинска пясъчна буря. Възможните пътеки се сплитаха и противопоставяха, сливаха се и се разделяха, но не оставаха за миг в покой. Познати лица се смесваха.с непознати, минаваха пред очите му и се изгубваха, изместени от други лица и събития. Червената ескадрила и Уедж прелетяха в разгара на битка, учениците му джедай необяснимо защо се пръсваха из Новата република, оставяйки Йовинската академия безлюдна, той самият стоеше на някакъв балкон срещу тъмната стена на някакъв каньон загледан към море от хиляди малки звезди, Хан и Лея убеждаваха за нещо огромна тълпа…
Хан, Лея? С усилие той се улови за тази пътека и се опита да остане на нея по-дълго. За момент успя. Видението се избистри: Лея стоеше в широк коридор, лазерният меч блестеше в ръцете й, а през висока врата напираше тълпа. Хан беше на някакъв външен балкон с изваден бластер и гледаше надолу към тълпата. Тълпата напираше. Скрит на покрива снайперист се прицели…
Видението изчезна, пометено от вихрушка образи и звуци. За момент Люк се опита да последва масата. Вкусът на страх се смеси с други усещания, но и те изчезнаха. Външният свят стигна до съзнанието му и той разбра, че е видял всичко, което това видение можеше да му предложи. Джедаят напусна тълпата, запътен към единственото стабилно място във вихрушката на видението — собственото му същество. Беше време да си тръгне. Необятната маса от образи и звуци оставаше все по-далеч, докато накрая потъна в мрак.
Изневиделица изникна един последен образ: Мара се носеше по повърхността на вода сред остри скални зъбери. Ръцете и краката й бяха отпуснати като на мъртвец. „Чакай!“ — чу Люк собствения си вик. Но беше късно. Образът на Мара се разми заедно с остатъка от видението…
Люк си пое дълбоко дъх и се озова в стаята пред прозорците и хълмовете зад тях. Те вече не блестяха, само светлината на звездите очертаваше контурите им.
— О! — възкликна той и потърка очи.
Готов бе да се закълне, че видението бе продължило не повече от няколко минути. До него Арту изпиука с явно облекчение.
— Да, виждам, че е било по-дълго — съгласи се Скайуокър. — Ти извинявай.
Дроидът изчурулика въпросително. Люк се изправи, простена от игличките, които внезапно се забиха в изтръпналите му от продължителната неподвижност мускули, и погледна въпроса, който се изписваше на компютърния екран.
— Не знам — призна той. — Видях много неща. Но не видях нищо, конкретно свързано със задачата ни.
Това може би означаваше, изведнъж осъзна Скайуокър, че не с търсенето на клонингите трябваше да се заеме. А с какво? Да предупреди Хан и Лея? Или Мара?
Той раздвижи изтръпналите си мускули. „Бъдещето никога не стои на едно място“ — му бе казал Йода след първото видение на Дегоба. Тогава тази максима го бе изненадала. Видението му за Хан и Лея в Облачния град му се бе сторило толкова просто и недвусмислено. Но ако Йода обикновено виждаше неща от рода на това негово последно видение, всичко си идваше на мястото. А така ли беше? Или неговото видение беше съвсем различно и неповторимо? Струваше си да поразсъждава за това, но не сега. Засега важното бе, че бе получил съвета, от който се нуждаеше, и трябваше да действа според него. Само трябваше да разбере какъв точно бе този съвет.
Люк пристъпи към прозореца и погледна към звездите. „Ще разбереш — му бе казал Йода, — когато спокоен и в мир си.“ Люк пое дълбоко въздух и се зае да успокоява съзнанието си.
В нежното чуруликане на Арту звучаха загрижени нотки, когато се обърна към него.
— Добре — каза Люк. — Видях дълбоки каньони с постройки, вградени в стените, и много светлини на дъното. Провери в главния компютър кой може да е този свят.
Арту изпиука и се включи в извода на компютъра. На екрана се изписаха име на планета и кратко описание.
— Не, не беше Белсавис — каза Люк. — Нямаше ледници, нито куполи. Много по-обитаемо изглеждаше — той се намръщи и извика спомена от паметта си. — Над каньоните бяха прехвърлени мостове… На едно място имаше девет кръстосани като звезда: един, над него други два, после три, пак два и накрая един.