Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Той бе правил нововъведения на широка основа. Бе имал ядове със студенти, които нямаха какво да кажат. Отначало бе смятал, че това е мързел, но по-късно стана очевидно, че не е. Те просто не можеха да измислят какво да кажат.
Една от тях, очилато момиче с голям диоптър, искаше да напише есе в петстотин думи за Съединените щати. Той бе свикнал с усещането, че му прилошава при такива заявления, и предложи без нотка на пренебрежение да ограничи работата си до рамките на Боузмън.
Когато трябваше да предава съчинението, тя не го бе направила и се чувствуваше твърде объркана. Бе се опитвала и опитвала, но просто не й идвало нищо наум.
Той вече бе говорил за нея с по-раншните й преподаватели и те бяха потвърдили впечатленията му. Много сериозна, дисциплинирана и трудолюбива, но прекалено тъпа. Ни една творческа искрица. Погледът й през дебелите стъкла бе поглед на черноработник. Тя не го заблуждаваше, наистина не можеше нищо да измисли и бе разтревожена от неспособността си да направи каквото й е наредено.
Това съвсем го обърква. Сега пък той не може да измисли какво да каже. Настъпва тишина и последва странен отговор:
— Ограничете есето до главната улица на Боузмън — това бе шесто чувство.
Тя кима послушно и излиза. Но малко преди следващото занятие с нейната група пристига наистина изтерзана, вече със сълзи, измъчвана очевидно дълго време. Пак не могла да измисли нищо и не можела да разбере защо, щом не е в състояние да каже нищо за целия Боузмън, трябва да е в състояние да се сети за нещо в една-единствена улица.
Той побеснява.
— Вие не гледате! — казва. Спомня си собственото изключване от университета, задето имаше твърде много неща за казване. За всеки факт съществува неограничен брой хипотези. Колкото повече гледаш, толкова повече виждаш. Тя наистина не гледаше и все пак някак си не разбираше това.
Казва й сърдито:
— Ограничете се с фасадата на една-единствена постройка от главната улица на Боузмън. Операта. Започнете от най-горната тухла отляво.
Очите й зад дебелите лещи се разширяват.
Идва следващия път с объркано изражение и му подава есе в пет хиляди думи за фасадата на операта на главната улица на Боузмън, Монтана.
„Седнах в павилиончето за кюфтета от другата страна на улицата — пише тя — и започнах да пиша за първата тухла, после за втората тухла и вече при третата тухла всичко започна да си идва само и аз не можех да го спра. Мислеха ме за побъркана и непрекъснато ми се подиграваха, но ето, всичко е тук. Не го разбирам.“
Той също не разбираше, но по време на дългите си разходки из улиците на града мисли по въпроса и стигна до извода, че тя очевидно е била спирана от някакъв екран, подобен на оня, който го е парализирал в първия му ден като преподавател. Тя бе блокирала, защото се опитвала в съчинението си да повтори неща, които вече е чула, точно както в първия ден той се бе опитал да повтори неща, които вече е решил да каже. Не можеше да измисли какво да напише за Боузмън, защото не можеше да си спомни нещо от чутото, което да си струва да се повтори. Неизвестно защо не си даваше сметка, че може да наблюдава и да забелязва от първа ръка, докато пише, без да я интересува какво е казано по-рано. Стесняването на рамките до една-единствена тухла разрушава екрана, защото става така очевидно, че й се налага да направи известно първично и пряко наблюдение.
Той разви експеримента по-нататък. В една група накара всички да пишат цял час за опаката страна на палците си. Всички го изгледаха малко по-особено в началото на часа, но изпълниха нареждането и никой не се оплака, че „няма какво да каже“.
Във втора група замени темата с монета и постигна пълночасово писане от всеки студент. И в други групи бе същото. Някои питаха: „И за двете ли страни трябва да пишем?“ Веднъж схванали идеята да наблюдават със собствените си очи, те разбраха, че не съществуват граници за онова, което могат да кажат. Това задание повишаваше и самочувствието им, защото онова, което пишеха, макар и дребно наглед, все пак си бе нещо от тях самите, а не подражание на някой друг. Групите, в които приложи това упражнение с монетата, винаги клинчеха по-малко и проявяваха по-голям интерес.