Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Сега тя самата се притеснява:
— Колко време ще останете?… Не, питах ви вече това…
Намесвам се:
— На гости съм на Боб Диуиз за няколко дни и после се отправям на запад. Имах малко свободно време в града, та реших да дойда да видя как изглеждаше колежът.
— О — казва тя, — радвам се, че сте го сторили… Променил се е… всички сме се променили… толкова много, откак напуснахте…
Още една потискаща пауза.
— Чувахме, че сте били в болница…
— Да — казвам аз.
Нова потискаща тишина. От това, че не разпитва повече, разбирам, че тя вероятно знае къде съм бил. Поколебава се още малко, търси нещо да каже. Вече става непоносимо.
— Къде преподавате? — пита най-накрая.
— Вече не преподавам — отговарям. — Престанах.
Гледа недоверчиво:
— Престанали сте? — намръщва се и отново ме гледа сякаш за да се увери, че разговаря със същия човек. — Не можете да направите такова нещо.
— Напротив, мога.
Поклаща глава, не вярвайки.
— Не и вие!
— И аз.
— Защо?
— За мен вече всичко е минало. Правя други неща.
Продължавам да се чудя коя е тя, а и нейното изражение е също така объркано.
— Ама това е напълно… — изречението замира. Опитва отново: — Вие сте просто напълно… — но и това изречение пропада.
Следващата дума е „луд“. Но тя се е овладяла и двата пъти. Проумява нещо, хапе устна и изглежда покрусена. Бих казал нещо, ако можех, но няма откъде да започна.
Готвя се да кажа, че не я познавам, но тя се изправя и казва:
— Трябва да си вървя вече — мисля, разбрала е, че не я познавам.
Отива до вратата, казва довиждане набързо и вдървено и когато вратата се затваря, стъпките се отдалечават бързо, почти тичешком, по коридора.
Външната врата на сградата хлопва и в стаята става тихо както преди, ако не смятаме, някакви психически вихри, които е оставила след себе си. Те съвсем променят помещението. Сега то съдържа само оставената от нея диря, а онова, което бях дошъл да видя, е изчезнало.
Добре, мисля си, като ставам. Радвам се, че влязох в тая стая, но не смятам, че някога ще искам да я видя отново. По-скоро ще поправям мотоциклети, а един вече чака.
На излизане се насилвам да отворя още една врата. На стената вътре виждам нещо, от което по гърба ми полазват тръпки.
Това е една картина. Нямах никакъв спомен за нея, но сега се сещам, че той я е купил и окачил тук. И изведнъж си припомням, че това не е рисунка, а репродукция, която той бе поръчал от Ню Йорк, на която Диуиз бе направил физиономия, защото е репродукция, а репродукции се правят на изкуството, без самите да са изкуство, едно разграничение, което по онова време не съществуваше за него. И репродукцията, „Храм на малцинствата“ на Фейнинджър, имаше за него притегателна сила, която нямаше нищо общо с изкуството в смисъл, че тя изобразяваше някаква готическа катедрала, изградена с полуабстрактни линии, плоскости, цветове и оттенъци, която сякаш бе отражение на представата му за храма на разума, поради което я бе окачил там. Сега си спомня всичко това. Това е бил кабинетът му. Находка. Това е помещението, което търся!
Влизам вътре и една лавина спомени, освободени чрез шока, предизвикан от картината, се стоварва отгоре ми. Светлината върху картината идва от едно жалко прозорче в съседната стена, през което той е наблюдавал планината Медисън отвъд долината и приближаването на бурите, и докато е гледал долината, която е сега пред мен… цялата работа е започнала, цялото безумие, именно тук! Това е самото място!
А тази врата води към кабинета на Сара. Сара! Тя бе заситнила с лейката си между тия две врати, като отиваше от коридора към кабинета си, и бе казала:
— Надявам се, че преподаваш на студентите си за качество — това бе казано с напевния глас на жена в последната година преди пенсия, която е тръгнала да си полее цветята. В този момент започна всичко. Това бе кристализиращото зрънце.
Кристализиращо зрънце. Сега идва един ярък спомен. Лабораторията. Органична химия. Той бе работил с някакъв много пренаситен разтвор, когато се бе случило нещо подобно.
Пренаситен разтвор е такъв разтвор, в който точката на насищане, т.е. след която не може да се разтвори повече вещество, е била премината. Това може да стане, защото точката на насищане отива по-нагоре, когато се повиши температурата на разтвора. Когато веществото се разтвори при висока температура и след това се охлади разтворът, той понякога не кристализира, защото молекулите не знаят как става това. Те се нуждаят от нещо, което да ги подтикне — кристализиращо зрънце, прашинка или даже внезапно драсване или почукване по стъклената стена.