Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Какъв извод? — запитах аз.
— Че е видял, но не до края. Пленниците са мъкнали сандъците до могилата (дето от едната й страна е езерото, а реката-ров и замъкът са от другата). Сетне завързали очите на смъртниците, повели ги с багажите, а след два часа отново със завързани очи ги върнали обратно. В гората се дочули залпове. Живите трупали убитите на купчини. Може би по това време Лапатуха се уплашил (вероятно и тогава главата му не е била в ред…) и, напуснал наблюдателния си пункт или пък по чудо е успял да избяга. А другите били избити там, на могилата. Къде са погребани — ясно.
— А кой е знаел и знае къде са скрили всичко?
— Наши не били допуснати там. Вартенбург попаднал под бомбите в Дрезден, а „изкуствоведът“ Керн беше обесен от нашите в Белосток.
— Виж ти — въздъхнах аз. — Излиза, че никой не знае какво, къде и как са скрили.
— Косвено се досещаме, че в сандъците и денковете е имало архиви, награбени ценности и личното имущество на Олшански. Затова замъкът изглеждаше празен, когато влизахме в селото. А кой знае ли? Лапатуха знае. Но все едно че кучетата му знаят. Не казва… И никога не ще може да каже.
— Дали пък няма да настъпи просветление в ума му?
— Едва ли — рече Змагител. — Каква полза от несвързаните му приказки… като: „И вие… Ще ме убиете… Убийци… Онова е там.“ Ако там са завещанието на Олшански, княжеските му грамоти и документите за благородническия му произход — кому са нужни те сега? Последният, най-последният Олшански се спомина „по воля божия“.
Да, нищо приятно. Спомних си за обещанието пред Хилински и пръв наруших мълчанието:
— Момчета, ами кой е този Боубел? Един човек се интересува. Има някаква информация, но се интересува какво се знае, как се гледа на тези неща тук, на място?
— Хм — Змагител лапна една ягода. — Той, братко, е известен бандит. С бандата си тероризираше целия район от 1946 до 1947 година. Двама бяха, той и Кулеш. По време на окупацията бяха „партизани“. Докато все пак вредяха на германците — търпяхме ги. Но малко преди освобождението имаше вече и сблъсквания с нас. Почти като анархистите по време на Гражданската война — „Бий отдясно белите, отляво — червените“.
— Да — потвърди Шаблика, — чак до четирийсет и осма тук беше ад. И то само заради тях. Връщам се една нощ от събрание — гледам някой пуши цигара зад близкия храст. Ясно, причакват ме. Засада. Измъкнах „валтера“ от джоба, приведох се и вървя, мисля си: „Ще видим кой кого“. Кога наближих — тю да му се не види… Светулка! Обикновена светулка!
Посмяхме се. Шаблика продължи:
— Правеха засади. Дебнеха мнозина, а мен, кой знае защо, най-често.
— Може да са се страхували.
— И аз се чудя защо. Вероятно в бандата е имало някой от колаборационистите и аз случайно съм го познавал, нали „служих“ известно време на германците. Та съм могъл да го позная. Твърде възможно е именно по тая причина да са ме дебнали… Но слава богу. Сетне милицията и хората, на които им беше дошъл до гуша, го насвиха край блатото и му видяха сметката. Струва ми се, че Боубел е убит.
— Не сте ли сигурен?
— Никой от нашите не го познаваше по лице, а „неговите“ са избити до един.
— Наистина ли никой не го е познавал?
— Виждал го е на тъмно само някой си Шчука. Мисля, че сега е голяма клечка. Живее в Минск. А от онези, които са го виждали долу-горе на светло и все пак са оцелели, е останал комай само Ганчаронак.
— Ганчаронак ли?
— Ами да. Боубел пратил един сополанко да му свети маслото, очевидно съвсем неопитен. А Тодор имал тютюн в джоба си… Втора грешка, че не му завързали ръцете… Та когато се измъкнал, два дена се въртял из блатата, докато една нощ се прибрал в Олшани и разбрал от жена си, че предишния ден бандата на Боубел е избита до крак.
— Никога не бих си помислил, че е способен на такова мъжество — поклатих глава аз. — И то тоя пияница…
— Разправят, че оттогава започнал да пие. А изобщо мъжествен или не, гадина е този Тодар Игнатович — заяви Шаблика.
Разбрах, че не може да прости на счетоводителя, задето бе накарал Олшански да посегне на замъка.
Станах.
— Хайде да го изпратим — каза Змагител на Шаблика. — Толкова страхотии наприказвахме, че току-виж мишето детенце, преди да си легне да нанка, се начишка из пътя.
Посмяхме се и излязохме тримата от градината. Луната, току-що подала се над клоните, заливаше уличния прахоляк с колебливата си светлина, осветяваше утъпканите от минувачите „тротоари“, тъмните градинки. Вървяхме и дишахме с наслада.