Хроника на птицата с пружина

�ик беше замахнал, все едно прерязва гърло. Измъкна го от калъфа и го вдигна. Острието проблесна на сутрешното слънце с матова бяла светлина. „Този човек е един от професионалистите, за които ви споменах — обясни руският офицер. — Погледнете ножа. Внимателно. Много особен е, пригоден е специално за дране на кожа и е измайсторен изключително добре. Острието е тънко и остро като бръснач. А умението, с което тези хора изпълняват задачата, е изключително високо. Така де, дерат животни от хилядолетия. Смъкват кожата на човек така, както вие белите праскова. Красиво, без една-едничка драскотина. Да не би случайно да говоря прекалено бързо?“ Ямамото не каза нищо. „Дерат кожата постепенно — продължи руснакът. — Трябва да работят бавно, ако искат да смъкнат кожата добре, без драскотини. Ако междувременно решите да кажете нещо, много ви моля, дайте знак и тогава няма да се налага да умирате. Нашият човек тук го е правил доста пъти и винаги е успявал да накара другия да проговори. Имайте го предвид. Колкото по-бързо спрем, толкова по-добре и за двамата.“ Както държеше ножа, монголецът с вид на мечка погледна Ямамото и се ухили. И до ден-днешен помня усмивката му. Сънувам я. Не мога да я забравя. Веднага след това той се зае със задачата. Неговите хора притискаха с ръце и колене Ямамото към земята, докато той започна да го дере изключително внимателно. Наистина все едно белеше праскова. Не издържах на гледката. Стиснах очи. Но един от войниците ме удари с приклада. Продължи да ме удря, докато не ги отворих отново. Това обаче нямаше особено значение, и със затворени, и с отворени очи чувах гласа на Ямамото. В началото той понасяше болката, без дори да трепне. Но не след дълго започна да пищи. Никога дотогава не бях чувал такъв писък: сякаш не беше от този свят. Мъжът започна, като направи разрез върху рамото на Ямамото и захвана да смъква кожата от горе на долу — бавно, внимателно, едва ли не с любов. Както беше казал и руският офицер, бе нещо като произведение на изкуството. Ако не бяха писъците, човек не би и помислил, че всичко това е съпътствано с болка. Но от писъците се разбираше колко чудовищна е болката. Не след дълго цялата кожа по дясната ръка на Ямамото бе смъкната на едно-единствено тънко парче. Дерачът я връчи на мъжа до него, който я опъна между пръстите си и тръгна да обикаля от човек на човек — да я видят и те. От кожата продължаваше да капе кръв. После офицерът се зае с лявата ръка на Ямамото и повтори всичко отначало. След това одра двата крака, отряза члена и тестисите и махна ушите. Сетне одра главата, лицето и всичко останало. Ямамото загуби съзнание, пак се съвзе и отново изпадна в несвяст. Щом припаднеше, писъците заглъхваха, после екваха отново. Ала гласът му ставаше все по-слаб и накрая утихна съвсем. През цялото време руският офицер чертаеше с тока на ботуша си по земята безсмислени заврънкулки. Монголските войници наблюдаваха ставащото, без да продумват. Лицата им си оставаха безучастни, по тях не се четеше нищо, нито отвращение, нито вълнение, нито стъписване. Гледаха одирането на Ямамото със същия вид, с който ние по време на разходка се заглеждаме в някоя строителна площадка. През това време аз не преставах да повръщам. Отново и отново. Продължих да повръщам и когато ми се струваше, че в стомаха ми не е останало нищо. Накрая монголският офицер с вид на мечок вдигна кожата от тялото на Ямамото, която бе одрал най-старателно. Дори зърната на гърдите си стояха непокътнати. Това бе най-ужасното нещо, което бях виждал дотогава. Някой взе от офицера кожата и я опъна да се изсуши, както се опъва чаршаф. На земята остана да лежи трупът на Ямамото — кървава червена плът без никаква кожа. Най-ужасно беше лицето му. Върху червеното пихтиесто месо зееха две големи бели очни ябълки. Устата с оголени зъби беше зинала като за вик. Там, откъдето бе срязан носът, бяха останали само две дупчици. Отдолу бе море от кръв. Руският офицер се изплю на земята и ме погледна. После извади от джоба си носна кърпа и си избърса устата. „Той не знаеше нищо, нали? — попита руснакът и прибра кърпата. Гласът му прозвуча малко по-глухо отпреди. — Ако знаеше, щеше да проговори. Жалко. Но поне беше професионалист. Рано или късно щеше да го застигне гадна смърт. Беше си неминуемо. А щом той не знаеше нищо, няма как вие да знаете. — Той захапа цигарата и драсна клечка кибрит. — Това означава, че вече сте безполезен за нас. Няма смисъл да ви изтезаваме с надеждата да изтръгнем нещо. Няма смисъл да ви държим жив като военнопленник. Искаме да приключим с тази история, без да се разчува. Ако ви заведем в Улан Батор, може да се получат усложнения. Най-доброто, разбира се, е още тук да ви застреляме на място, после да ви погребем или да ви изгорим и да хвърлим праха в река Халха. Какво по-лесно! Не сте ли съгласен? — той впи очи в мен. Продължавах да се правя, че не разбирам. — Вероятно не знаете руски. Само си губя времето да ви обяснявам. Ами да. Все едно си говоря сам. Затова ме чуйте. Все пак имам добри новини за вас. Реших да не ви убивам. Възприемете го като малка проява на покаяние, задето въпреки желанието си убих вашия приятел — оказа се безпредметно. Днес всички се нагледахме на смърт. Едно убийство на ден е повече от достатъчно. И така, няма да ви убия. Вместо това ще ви дам шанс да оцелеете. Ако имате късмет, може да се измъкнете жив. Вероятността, разбира се, е твърде малка. Дори почти никаква. Но все пак има някаква вероятност. Във всеки случай си е за предпочитане пред това да те одерат жив. Нали?“ Руснакът вдигна ръка и повика монголския офицер. Той тъкмо беше измил много старателно ножа с вода от манерката и сега го остреше о един камък. Войниците бяха опънали на земята парчетата от кожата на Ямамото и застанали до тях, обсъждаха нещо. Очевидно обменяха мнения за тънкостите в техниката на дране. Монголският офицер прибра ножа в калъфа, пъхна го в джоба на униформата си и чак тогава дойде при нас. Гледа ме известно време в лицето, сетне се извърна към своя колега — другия офицер. Руснакът му каза няколко изречения на монголски, мъжът кимна безизразно. Един от войниците докара два коня. „Сега се връщаме в Улан Батор — обясни ми руснакът. — Неприятно ми е, че се прибирам с празни ръце, но какво да се прави! Ту печелиш, ту губиш. Надявам се до довечера да си възвърна апетита, но се съмнявам.“ Яхнаха конете и препуснаха. Самолетът излетя, превърна се в сребърна прашинка в небето на запад, после изчезна, оставяйки ме сам с монголските войници и конете им. Те ме качиха на един от конете и ме завързаха за седлото. Сетне потеглихме в нишка на север. Войникът точно пред мен си тананикаше съвсем тихо някаква монотонна мелодия. С изключение на нея не се чуваше нищо освен сухия звук на конски копита о пясъка. Нямах представа къде ме водят и какво смятат да правят с мен. Единственото, което знаех, е, че не им трябвам и нямам никаква стойност за тях. Повтарях си отново и отново наум думите на руския офицер. Той бе казал, че няма да ме убие. Че нямало да ме убива, но че почти нямало вероятност да оцелея. Какво ли означаваше това? Бе прекалено мъгляв, за да го разтълкувам по някакъв конкретен начин. Дали нямаше да ме използват в някаква ужасна игра? Едва ли щяха да ме пуснат току-така, очевидно смятаха да се позабавляват със страховития си план. Но поне не ме убиха. Поне не ме одраха жив като Ямамото. Накрая сигурно нямаше да ми се размине и те щяха да ме убият, но поне нямаше да е по този начин. Сега-засега бях жив, още дишах. И ако руският офицер ми беше казал истината, нямаше да ме убият веднага. Колкото повече време ме делеше от смъртта, толкова по̀ имаше вероятност да се спася. Тя бе съвсем мъничка, но единственото, което ми оставаше, бе да се вкопча в нея. Сетне най-неочаквано в ума ми изникнаха думите на ефрейтор Хонда; странното му предсказание, че няма да умра на континента. Дори докато седях, вързан на седлото, и пустинното слънце пърлеше кожата по голия ми гръб, аз постоянно се наслаждавах на всяка сричка, изречена от ефрейтора. Припомнях си за кой ли път изражението му, интонацията, звученето на всяка дума. И реших да му вярвам с цялото си сърце. Не, не, нямаше да легна и да умра на това място! Щях да се измъкна жив! Отново щях да ходя по родна земя! Още два часа, дори повече продължихме на север и спряхме при молитвена могила на ламите. Тези струпани камъни, наричани „обоо“, служат и за божества закрилници на пътешествениците, и за ценни жалони в пустинята. Тук мъжете слязоха от конете и ме развързаха. Като ме крепяха, двама от тях ме отведоха малко встрани. Реших, че точно на това място ще ме убият. В пръстта беше изкопан кладенец с около метър висока каменна стена. Накараха ме да коленича до него, хванаха ме отзад за врата и ме принудиха да погледна вътре. Мракът беше толкова непрогледен, че не видях нищо. Сержантът с ботушите намери камък колкото пестник и го пусна в кладенеца. След малко се чу сух звук — камъкът беше паднал върху пясък. Значи вътре нямаше вода, кладенецът очевидно бе пресъхнал отдавна, защото подземната вода се е отклонила. Ако се съди от времето, за което камъкът бе паднал на дъното, кладенецът си беше доста дълбок. Сержантът ме погледна, ухилен до уши. После извади от кожения кобур на колана си голям автоматичен пистолет. Дръпна предпазителя и патронът щракна в гнездото. Допря дулото до главата ми. Държа го дълго така, но не натисна сп�