Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
Шест клади горяха в полето, но в сивеещата нощ Спидер успя да види, че около тях няма хора.
— Науме? — Белиот се показа от сянката на дърветата. — Хасан Али е напуснал бивака?
— Накъде върви?
— Ще стане ясно на разсъмване.
— Късно! — каза Белиот. — Ако е напипал следите ни, сутринта ще бъде тук.
Денят ги свари на път. „Това е последниятт ми преход на беглец!“ — мислеше Спидер, задържащ Атаман по облите камъни на Пелистера. Нощта го потискаше, опъваше нервите му, правеше го склонен да надценява чужди качества, да подценява себе си. Денят обаче върна енергията на Паяка и личността му се преизпълни с гордост. На дневна светлина Зоя му се видя жалък повод да бяга като сърна пред гончета, да понася несгоди от адските мъки по-тежки, да страда от ревност, чувство, което само по себе си го поставяше в нозете на жената и много под избраника й.
— Константине? — Спидер изчака брат си и мина на английски. — Жена ми избра копелето. Няма да й преча. Ако е жив и я намери, да правят каквото искат, но аз вече нямам работа с вас! Нито мога да облекча положението ви, нито да бъда надеждна защита…
— Върви, Филипе — кимна Константин. — В живота е така, всеки трябва да поеме пътя си… Рано или късно.
„Какво ли иска да каже?“ — не се задълбочи в анализ. Инстинктите го принуждаваха час по-скоро да се махне, да хукне по своя път… Излишните приказки щяха само да го забавят.
— Отивам във Венеция… Там е Алика. Сега и завинаги тя за мен ще бъде чужд човек, но мога да предам твои желания… Заповеди дори?
— Благодаря. Ако имам да й казвам нещо, сам ще я потърся.
— Да й съобщя ли, че Вангел е свободен?
— Не! — Константин поклати глава. — Свободен е днес, утре отново може да бъде пленник… И още нещо… Той сам ще определи отношенията си с нея.
Константин не намаляваше хода на коня, не променяше стойката си, напрежението на тялото си. Говореше с такова безразличие, като че ли обсъждаха дворцовите тоалети на Уайтхол.
— Остани със здраве, Константине… Ако чуя, че сте в безопасност… ще бъда… щастлив.
— Сбогом, Филипе — каза Константин и отмина.
Спидер можеше да смушка Атаман и да полети на северозапад, но нещо недоизказано все още го задържаше сред бегълците. Готвеше се да изостави жена си, брат си, племенника си и това, че щеше да им остави телохранителя си, беше малка утеха дори за сурова натура като неговата.
— Вангел?
— Да, чичо.
— Нашите пътища се разделят, моето момче?
— Разбирам, чичо — хладно отговори Вангел.
— Така ли? — Спидер се усмихна. — Сега аз не разбирам.
— И ти, и аз знаем, че Марс е жив!
— Продължавам да не разбирам! — разбрал всичко, каза Спидер.
— Марс ще се върне — с извънредно високомерие отговори Вангел. — Тогава ти трябва да бъдеш далеч… Много далеч!
И младият княз отмина. Спидер спря коня и се огледа. Баща и син Авалови бяха напред, конете им кривяха глезени по камъните, зорко следена от Белиот, Зоя едва се крепеше на седлото.