Бранителката на портата

— Благодаря ти, Уна. Пристигнах възможно най-бързо. — Хвърлям поглед над рамото й към силуета в леглото. — Как е тя?

Уна се опечалява.

— Според Старейшините едва ли ще дочака утрото.

— Ще отида при нея — заобикалям Уна и се отправям към леглото, като кимам на Сестрите, които обгрижват леля Абигейл.

Когато се приближавам, без да искам, стъпвам тихо. Отдавна очаквам да се запозная лично с леля Абигейл. Моментът е настъпил и не ми се ще да го пропусна. Подготвям се и тръгвам към нея, макар че какво друго ми остава?

Най-после спирам до леглото и в този миг камъкът на шията ми започва да пулсира толкова силно, че ми става непоносимо. Дърпам го от врата под одеждата си и го стискам в ръка. Пари ме, сякаш съм го измъкнала от жаравата, но не наранява нежната кожа на дланта ми.

Пускам го обратно в пазвата си и свеждам поглед към леля си. Представях си я подвижна и изпълнена с живот, каквато сигурно е била, преди да легне болна. Но сега кожата й е тънка и набръчкана като креп, фигурата й е толкова дребна, че едва се забелязва под завивката. Дъхът й излиза с болезнени спазми от устата й, ала щом отвори очи, от тях лъха младост и живот — зелени са също като моите и в нея аз разпознавам сестрата на моята баба.

— Амалия — изговаря името ми в мига, в който отваря очи, сякаш е знаела, че съм до нея. — Ти дойде.

Кимам с глава и присядам на края на леглото.

— Разбира се. Съжалявам, че пътуването ми отне толкова време. Пристигнах възможно най-бързо.

Тя се мъчи да се усмихне, ала само крайчецът на устните й леко се повдига.

— Пътуването не е кратко.

— Не е — клатя глава аз. — Но нищо не можеше да ме накара да се откажа.

Хващам ръката й.

— Как се чувствате, лельо Абигейл? Или предпочитате да ви наричам лейди Абигейл като останалите?

Тя започва да се смее, ала се задавя от кашлица.

— Моля те да ме удостоиш с честта да ме наричаш леля Абигейл — отвръща и въздиша, но е толкова слаба, че гласът й едва излиза. — Колко отдавна беше! Когато бях просто Абигейл — дъщерята, сестрата, лелята.

— За мен винаги ще си останеш леля Абигейл — навеждам се и целувам сухата й буза, щастлива, че ме чувства толкова близка.

Веригата, придържаща камъка на врата ми, очертава линията на деколтето ми и леля Абигейл протяга ръка и докосва все още парещия камък.

— Носиш го — казва и го пуска да падне на гърдите ми. — Добре.

— Какво е то? — не ми е по силите да скрия любопитството си, въпреки че тя е толкова болна.

— „Глейн надред“.

Не разбирам нито дума, ала казаното от нея сякаш й припомня миналото. Когато проговаря отново, думите й са вече по-ясни:

— Това е змийски камък. Но не какъвто и да е. А моят.

Повдигам ръка и я държа срещу камъка, сякаш така ще разкрия тайните му.

— За какво служи? — питам.