Безсънна (Търсачът в дълбините)

— Не беше като нормален разговор или нещо от този род. Той е луд, Мат — и имам предвид наистина откачен. Говореше, сякаш рецитираше поезия или нещо подобно, и от най-странни места по тялото му течеше кръв. Дори косата му кървеше, ако можеш да си го представиш, и мисля, че никаква част от тази кръв не беше негова. — Хелън погледна надолу и видя, че пръстите й вибрират. Цялата се тресеше.

На ярката дневна светлина Хелън внезапно се зачуди дали си беше въобразила цялата среща с Арес. Всичко около нея изглеждаше толкова реално, но сякаш беше фалшиво. Цветовете бяха прекалено наситени, а гласовете се забиваха в ушите й, сякаш до един бяха твърде високи и разтърсващи. Сякаш обкръжението й внезапно се беше превърнало в декор на бродуейски мюзикъл, и Хелън беше единствената, която стоеше достатъчно навътре във фона на сцената, за да види, че светът е направен от боя и шперплат.

— Доколкото можем да разберем, в Подземния свят Арес е толкова смъртен, колкото и ние. — Тя се опитваше да надвика всички мисли в главата си. — Но въпреки това е едър и умее да се бие. Не мога да се отбранявам срещу него, ако не съм по-обучена. Трябва да ме научиш, Ари. Ще го направиш ли?

— Ще трябва ти да й бъдеш спаринг-партньор, за да мога да я уча — тихо каза Ариадна на Мат. — Навит ли си за това?

— Вероятно не. Но въпреки това, да го направим — отвърна той.

— Долу в клетката — заяви Ариадна тържествено. — Мат. Ще трябва да се преоблечеш в „ги“5. Не искам да изпоцапаш с кръв всекидневните си дрехи.

Докато Хелън и Мат тренираха, Клеър влезе вътре да съобщи на останалите от семейство Делос за срещата на Хелън с Арес и може би да се опитат да измислят някакъв план. Мат и Хелън тренираха с часове, а Ариадна не беше особено мила. Неведнъж на Хелън й се стори, че сладката й, деликатна приятелка е истинско отражение на Хектор в целия му блясък на строеви сержант, който обучава новобранци.

Не беше лесно да удря Мат. Той носеше защитно облекло, така че не пострада, но въпреки това Хелън се отдръпваше по-често, отколкото беше редно. Всеки път се тревожеше, че ще го нарани. Тази мисъл я връщаше към спомена как беше наранила Орион, и вината я заливаше.

Фуриите я бяха накарали да го направи. Не го беше искала наистина, когато намушка Орион, — напомни си тя многократно. Макар че в момента, когато стоеше на колене пред него, беше искала да го убие. Всъщност имаше само още един човек, към когото беше изпитвала такова завладяващо чувство.

Това са Фуриите, помисли си Хелън твърдо. Това е инстинкт, не е истинска емоция.