Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
— Хм, от Термоли ли? — усмихна се майка ми. — Чувала съм, че имате хубаво крайбрежие там.
— О, да — забързано отвърна Дарканджело, но сетне, като си възвърна спокойствието, добави: — Да, така е, ако обичате крайбрежните места. Всъщност аз напуснах нашия край именно защото до гуша ми бе дошло от морски гледки и исках да съм колкото може по-далече от него. Така пропътувах цялата страна и преди да се усетя, отново се озовах на морския бряг. Явно не можах да се отърва от него. Реших, че така ми е било писано.
Дарканджело погледна към билета на майка ми.
— Каюта 409? — изненада се той. — Ами че това е в трета класа!
— На нас ни казаха, че там ще разполагаме с достатъчно място — отговори майка ми.
— Хм, да… но при вашето състояние… Третата класа е по-лоша от болницата. Ще трябва да споделяте теснотията с още половин дузина непознати и техните плачещи деца. А пък банята ще трябва да делите с половината от хората на кораба.
— Все пак е по-добре, отколкото да се подпираме по стълбовете на кея.
За секунда Дарканджело се изчерви, но накрая се засмя за кратко, сякаш внезапно се бе развеселил от собственото си объркване.
— Е, не можем по цял ден да издържаме при този натоварен трафик — отвърна той, като превключи на диалектен говор. — Ще ви покажа вашата каюта. — Обаче по средата на корабната стълба, спускаща се към вътрешността на кораба, той спря и се обърна към майка ми:
— Знаете ли, хрумна ми една идея. Можем да намерим една допълнителна каюта във втора класа. С две легла, по едно за вас двамата. И с отделна баня.
— Много мило, че сте толкова загрижен за нас — рече майка ми, — но аз наистина не заслужавам такъв лукс…
— О, въобще не става дума за пари. Знаете ли, капитанът обикновено запазва една каюта във втората класа за… да кажем, че е за някой приятел. Само че не очаквам този негов приятел да се качи на борда за това плаване. Хайде, последвайте ме.
Щом се върнахме на палубата, Дарканджело ни поведе по един широк коридор, заобиколен от двете страни със сиви врати и малки прозорчета със завеси, след което по една ръждясала стълба се озовахме на горната палуба. Тук също имаше коридор, по чиято дължина бе опъната дълга редица от измърсени бели спасителни лодки, висящи във въздуха като чайки, около които се суетяха членове на екипажа, които не носеха униформи. Дарканджело ни поведе към носа на кораба и почука на една врата с черен надпис „Капитан“.
— Влез.
Помещението, в което влязохме, беше без прозорци, тясно и задимено; стените бяха покрити с ламперия от тъмно дърво, а пода — с дебел кафяв килим. Тук-там по ламперията се забелязваха петна под формата на дълги вълнисти ивици, което създаваше впечатлението за движение. На едната стена, над лавицата с книги и дървения модел на някакъв старомоден платноход, висяха три големи часовника, като всеки от тях показваше различен час.
Зад дървеното бюро седеше леко оплешивял и посивял мъж с обрулено от ветровете лице и яки челюсти. Пред него бе разстлана голяма карта. Щом влязохме, той примижа, сякаш внезапният прилив на светлина бе нарушил удобството му, а сетне потри тила си с ръка. Беше облечен със същата синя униформа като Дарканджело, но по куртката му се виждаха две редици от позлатени копчета, а на ръкавелите си имаше четири златисти ивици, докато Дарканджело имаше само по две.
— Какво има? — Измери с поглед майка ми и мен, все още с присвити очи, сякаш Дарканджело ни бе заловил без билети в трюма, между каците с маслини и тенекиите със сирене проволоне.
— Капитане — заговори Дарканджело, само че гледаше не в лицето му, а в някаква точка над него, — тази добра жена има билети за трета класа. Обаче ми се струва, че при нейното състояние може би заслужава известно усамотяване. Предлагам да я настаним в двеста и тринадесета каюта.
— Хм? В двеста и тринадесета? Ама жена ми… — Обаче някаква друга мисъл внезапно го накара да се замисли. Облегна се назад на стола си и зачеса с пръсти посивялата си брада. — Хмм. Да, Дарканджело, разбирам загрижеността ти. В коя каюта сте настанена сега, госпожо…
— Иноченте. В 409. Оценявам загрижеността ви, капитане, ала аз не съм сигурна дали бих могла да си позволя…
— В четиристотин и девета? Та това е под ватерлинията. Там долу е същински ад. Прекалено е близо до котлите. Госпожата сама ли пътува?
— Както виждате, пътувам със сина си.