Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
На палубата тъкмо вдигаха мостика. Пристигналите в последния момент пътници изоставиха багажа си и се струпаха зад парапета, за да помахат с ръка на изпращачите си. По цялата дължина на палубата се бяха наредили пътниците в три, дори четири редици, плътно до парапета, викайки с все сила към онези, които оставаха долу на кея:
— Довиждане, Италия! Здравей, Америка!
Майка ми се опита да се провре, заедно с мен, сред навалицата, до мястото, където долу на кея освобождаваха въжетата, с които корпусът на кораба беше привързан към кея. Отдолу изпращачите се провикваха с последните си напътствия към заминаващите, вдигайки достатъчно шум, за да събудят мъртъвците в гробищата:
— Предупреди Джовани, че го търсят военните!
— Да предадеш от мен много поздрави на президента Айзенхауер! И да ми изпратиш от там една американка и за мен!
— Кажи на баща си, че когато ми падне в ръчичките, ще му откъсна топките!
После, сред цялата тази невъобразима врява, аз чух един момчешки вик: „Здрасти, Вито!“ и очите ми трескаво се заеха да претърсват тълпата, докато накрая не се приковаха към едно познато лице, изскочило от сенките и размахващо шапка от рипсено кадифе. Ръката ми инстинктивно се надигна, за да помаха в отговор на приветствието отдолу.
— На кого махаш? — попита ме майка ми.
Но аз само се присвих смутено — шапката от кафяво рипсено кадифе пристъпи още по-напред, в отговор на моето махане или на нечие друго, само че под нея не се оказа едно малко момче, а зрял мъж с набръчкано лице и почернели зъби.
Щом междината между парапета на палубата и брега се разшири, корабната сирена силно изсвири и за миг успя да заглуши всичките викове. Корабът бавно, като грамаден и много уморен кит, се изтегли към водите на залива, след което се завъртя с носа към открито море. Най-после силуетите на хората на кея се сляха в една обща сива маса, виковете им вече едва се чуваха. И докато корабът неуморно се отдалечаваше, аз най-неочаквано изпитах огромно облекчение, сякаш можех някак си да причиня болка или друга вреда на оставащите на смаляващия се бряг. Сега не ни оставаше нищо друго, освен майка ми и аз да се слеем с безкрайната свобода, необятна и синя като морето.
Останахме край парапета на палубата, докато повечето от хората се оттеглиха. Постепенно вятърът се усили и миризмите на Неапол и на тълпите по пристанището отстъпиха пред мириса на соленото море.
— Дядо дали ще умре, докато ние ще бъдем в Америка?
— Може би.
— А ще живеем ли с баща ми, като отидем там?
— Това ли искаш?
— Не зная.
Когато най-после се прибрахме в нашата каюта, Неаполитанският залив вече не изглеждаше по-голям от купа, която можеш да стискаш в ръката си. Вече бяхме в открито море.
Двайсет и осма глава
Майка ми много бързо свикна с живота на борда. Макар че още беше едва средата на март, всяка сутрин — при това още от зазоряване — беше топло и безоблачно. Като че ли въздухът и слънцето сгряваха майка ми с топлото си излъчване, а ослепителната синева на небето и морето й действаха успокояващо. Не след дълго тя се сдоби с няколко приятели: г-н д̀Амико — леко приведен, с очила, чиято каюта беше срещу нашата (той бе тръгнал да посети сина си в Америка), който ни поздравяваше всяка сутрин, когато отивахме на закуска, със сърдечно кимване; една двойка младоженци, които всеки ден питаха майка ми как е със здравето, сякаш на този свят няма нищо по-крехко или скъпоценно от една бременна жена; един германец със сиви очи от първа класа, който зле говореше италиански, но купи на майка ми една английска граматика от корабния магазин и понякога й даваше уроци на залятата от слънцето палуба или край малкия басейн под навеса. През първите ден-два ние не видяхме повече Антонио Дарканджело, но после пристигна една кутия с шоколади от магазина за сувенири, придружена със загадъчната бележка:
„Приемете моите най-искрени извинения за случилото се в Неапол — тогава още не бях осъзнал проблема докрай. Антонио.“
На следващия ден корабът акостира в малко пристанище, откъдето се откриваше гледка към един прашен, облян от слънцето град, в който като че ли всичките къщи бяха от някаква бяла глина. Точно тогава Антонио се появи на прага на нашата каюта.
— Спряхме, за да вземем портокали, и капитанът даде пристанищен отпуск от четири часа на всичките офицери. Ще пожелае ли госпожата и синът й да се присъединят към мен, за да опитаме за обяд испанската кухня?