Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Двайсет и шеста глава
Към морето, към морето… Автобусът все слизаше надолу по шосето, виещо се между склоновете на планината, като не пропускаше да спре във всяко градче или село, изпречило се по пътя ни. И продължи все така, докато не се претъпка с други пътници, предимно надничари с домашнотъкани вълнени фланели и напукани подковани обуща. Но имаше и войници, пуснати в домашен отпуск, до един прясно обръснати; абитуриентки от градчета, прикриващи устата си, докато разговаряха, за да скрият червилото си. Първо се изредиха продължителни тягостни спускания към окъпаните от дъжда долини, после внезапно последва стържещо превключване на скоростите и ревът на двигателя, когато шофьорът подкара автобуса към следващото нанагорнище, сетне още и още едно, сред някакви посърнали горички от кипариси и дребни селца, изцяло с каменни къщи, чиито покриви все още бяха поръсени със сняг.
След няколко часа, изминали само в прекосяването на високите планини, теренът започна плавно да спада след всеки плавен завой и накрая автобусът се довлече до едно гладко широко шосе с черен асфалт. Над нас облаците, които ни следваха през целия път досега, отстъпиха пред все по-разширяващата се синева. Твърдостта в очите на майка ми, докато седеше на седалката до мен, постепенно отстъпи пред тихо бликналите в тях сълзи, които тя побърза да прикрие, като се извърна към прозореца и дискретно измъкна носната си кърпичка, за да избърше стичащите се по страните й издайнически капки. Върху един крайпътен знак прочетох „Неапол — 13 км“, а в далечината се очертаха почти съвършените линии на два огромни триъгълника от земя, стръмно издигащи се към небето — старият и новият конус на вулкана Везувий. След броени минути се озовахме в предградията на Неапол. Покрай нас набърже профучаваха крайпътни афиши и улични табели, както и огромни димящи купища от градската смет. Постепенно улиците се стесниха, обкръжени от разноцветни сгради, високи по десетина етажа; все повече нарастваше броят на автомобилите и хората, докато накрая се добрахме до един обширен площад, където автобусът най-после спря. Оживеният уличен трафик тук вече приличаше на море от коли, сред които чевръсто подтичваха момчета на моите години, от кола на кола, предлагащи цигари, плодове и лъскави списания.
Прекарахме нощта в една мрачна хотелска стая с кафяви стени. Над леглото висеше репродукция на „Тайната вечеря“, а измърсените завеси от червено кадифе скриваха изгледа към малката уличка, обилно засипана с боклуци. След като напуснахме Вале дел Соле, майка ми почти не бе проговорила. През цялата нощ се въртя неспокойно в леглото, като че ли я преследваше някакъв призрак на сън. Заради издутия й корем тя неволно издърпваше завивката от мен и ме оставяше оголен сред студената стая. Някъде към сутринта аз се унесох в познатия сън, който бях сънувал преди това стотина пъти във Вале дел Соле: как майка ми и аз се озоваваме в някакъв тъмен коридор и бавно опипваме стените, за да открием как да се измъкнем от там, надявайки се да се промъкнем незабелязани покрай гърбавия пазач, който досега винаги е препречвал пътя към спасителния изход. Само че тази нощ гърбавият не се появи, обаче за сметка на това по някое време аз с ужас открих, че майка ми вече не е до мен.
Обаче някой тогава ме побутна по рамото — беше мама, все още в леглото до мен.
— Събуди се, Виторио — прошепна ми тя. — Време е да тръгваме.
Навън още беше тъмно. Майка ми и аз закусихме с малко хляб и сирене от храната, която тя бе взела за из път, а после слязохме долу във фоайето. Майка ми размени няколко думи с мъжа на рецепцията, след което той излезе на улицата и след пет минути се върна с един дребен мъж с изпито лице. Направи ми впечатление кръвоизливът в едното му око.
— О, да, госпожо — енергично закима той, ухили се на майка ми и й намигна с кървавото си око. — Значи заминаваме за Америка, така ли? — След малко двамата мъже измъкнаха нашия пътнически сандък от гардероба зад рецепцията, изнесоха го на улицата и го вдигнаха на покрива на един очукан фиат „Чинкуеченто“, като през отворените прозорци на автомобила прекараха въжета, които да крепят сандъка при пътуването.
Мъжът с изпитото лице ни поведе през града, като през целия път не спря да бъбри на някакъв завален диалект, от който аз нищо не разбрах. Сега градът беше притихнал, от двете страни над улиците като смълчани стражи се извисяваха величествени дворци. Успях да подремна на задната седалка в колата, а когато мама ме събуди, нашият шофьор и един мъж с червена шапка вдигаха сандъка ни, за да го пренесат на една количка. Бяхме на пристанището. На не повече от стотина метра от нас бе кеят, до който се издигаше грамаден презокеански кораб, по-висок от всичките сгради, които бях видял в града — истински левиатан в синьо, простиращ се на няколко стотици метра по дължината на кея. Зад него, под още бледото утринно небе, се очертаваше приказно красива картина, тънеща в синева, стигаща чак до хоризонта — син беше заливът, синьо бе и морето зад него.