Житията на светците

Но майка ми, застанала до мен, прихна от смях чак до сълзи и подутият й корем се раздруса.

— Виж ги само на какво приличат! — рече ми тя, когато пилето нарушител най-после бе заловено и така бе сложен край на вълненията. — Виж го колко е сериозен! — Тя изкриви лице в прекалено сериозна гримаса, с присвити очи и стиснати устни, след което отново прихна до сълзи от смях и ме повлече след себе си, притискайки бузата си до моята.

— Да, тези там наистина успяха да ме разсмеят — рече ми тя, докато ме дърпаше напред и бършеше сълзите си. — Хайде, по-добре да се заемем с нашата работа и да намерим каютата ни, преди да са ме изхвърлили зад борда като полудяла.

Майка ми се наведе, хвана дръжката на куфара и се опита да го вдигне. Но в следващия миг изневиделица, промъкнал се като призрак зад кордона, притича един мъж в синя униформа — дори и шапката му беше синя — за да се наведе енергично и да постави яката си десница върху дръжката на нашия куфар.

— Позволете ми — каза той и с лекота вдигна куфара, след което веднага го пренесе през кордона. За миг се изплаших, че шегата на майка ми ще вземе да се окаже чиста истина и че ще бъдем изхвърлени зад борда; пък и непознатият, застанал до нас, ми се виждаше толкова сериозен и строг — въпреки усмивката му добре оформената му челюст изскачаше напред като заплашителен белег. Ала още в следващия миг, когато смъкна офицерската си фуражка, той изведнъж се преобрази до неузнаваемост, може би защото чак тогава забелязах как суровите черти на лицето му се смекчиха от сивите нишки в косите му, както и от бръчките около ъгълчетата на очите му, сякаш се смееше.

— Името ми е Дарканджело — представи се офицерът. — Антонио Дарканджело, трети помощник-капитан. Мога ли да отнеса куфара на госпожата до каютата й?

— Благодаря — кимна майка ми след кратко колебание. — Много мило от ваша страна. Но защо ми се струва, че не сте чак толкова любезен с всичките пътници?

— Защото не всички пътници имат чак толкова тежък багаж като вашия.

— Е, да, имате право.

И така, след броени минути и само след едно небрежно кимване на Дарканджело ние преминахме необезпокоявани през кордона от въжета на палубата. Щом се озовахме от другата страна обаче, Дарканджело на бърза ръка прегледа документите на майка ми.

— От Молизе ли сте? — учудено възкликна той, като надникна в паспорта й. — И аз така си помислих, като ви чух как говорехте на сина си. Макар че говорите много добре за жена от този край.

— Искате да кажете „за една селянка“? — веднага го парира майка ми.

Дарканджело мигом се изчерви.

— Извинете, исках само да кажа… нали разбирате, аз прекрасно познавам онзи италиански, който се говори във вашия край. Самият аз пък съм от Термоли.