Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Така започнахме по-често да се виждаме с Антонио. Понякога той прекъсваше обиколките си, за да се присъедини към мен и майка ми на слънчевата палуба, като ни угощаваше с подаръци като сладолед и сладкиши; друг път се настаняваше на нашата маса за обяд в трапезарията, а на всичкото отгоре ми донасяше и по някой специален десерт от първата класа. Обаче с останалите членове на екипажа Антонио винаги се държеше строго и официално, издавайки заповеди с изрядна точност, заради което майка ми често се шегуваше с него:
— Heil, Herr Kommandant!6 Защо винаги сте толкова стегнат! Нали знаете, че войната свърши преди повече от десетина години.
Веднъж тя го принуди да ни разведе из машинното отделение, въпреки протеста му, че там бил забранен достъпът на жени. Погледнахме надолу, от високия парапет, към нещо като задимена пещера, в която всичко тънеше в пара и въглища; всичко изглеждаше някак си по-голямо от обичайното, сякаш направено за гиганти — огромни тръби минаваха над главите ни или покрай стените, а в центъра страхотно едрите парни котли надигаха снаги като митични волове. Най-долу мъже в сиви работни комбинезони пристъпваха около камарите с въглищата или следяха десетките вентили и уреди. Един от тях вдигна глава и улови погледа на майка ми.
— О, там има една госпожа! Вижте, третият помощник е довел любовницата си на гости!
Другите мъже се извърнаха и погледнаха към нас.
— О, Андо, много бързо си се оправил с нея, брей! Че кога пък успя да й направиш две деца? Мили боже!
Антонио Дарканджело се пресегна и улови ръката на майка ми.
— Хайде да си тръгваме, Кристина. Казах ви, че не ми се искаше да ви водя тук.
— Не е нужно да се ядосвате — каза майка ми. — Нали сте шеф тук, защо не им обясните кое какво е? — Обаче Антонио вече ни беше подкарал обратно към стълбата.
— Тези мъже не разбират от дума. Там долу те живеят като животни.
— Не знаех това — сви рамене майка ми. — Но един-двама от тях ми се видяха симпатични. Защо им е било нужно на такива красиви мъже да плават по море?
Антонио, почервенял от гняв, заговори припряно:
— За вас всичко е шега, така ли? А бебето, което носите в корема си, и то ли е някаква шега? Може би знаете всичко за мъжете като онези там долу.
Майка ми изведнъж се отдръпна от него. Усмивката й мигом помръкна.
— Сами ще намерим изхода.
Все пак същата вечер на майка ми бе изпратена още кутия с шоколади, придружена този път обаче с бутилка вино. На следващия ден тя и Антонио Дарканджело отново се смееха заедно на слънчевата палуба, докато около нас се стелеше само безбрежното море, толкова синьо и спокойно, простиращо се във всички посоки, та ти се струва, че стига чак до края на земята.
Двайсет и девета глава
Откакто започна пътуването, капитанът твърде рядко се появяваше сред пътниците, като веднъж или може би два пъти на вечеря седна за малко начело на голямата маса в салона за хранене на първата класа, сериозен и скован и дори вкиснат, ама доста преди края на вечерята изчезна нанякъде. Веднъж Антонио ме отведе до капитанския мостик и аз застанах само на няколко метра от капитана. Очаквах той да се извърне към мен, да покаже с нещо, че ме познава, обаче той продължаваше да оглежда морето с присвити очи, сякаш въобще не ме бе забелязал, с напъхани в джобовете си ръце, толкова здраво стиснал челюсти, като че ли някаква стара вражда не му даваше мира, а той премисляше всичко за нея отново и отново, като така гневът му още повече кипваше. Около него все витаеше излъчването на някакъв властен авторитет, което ме подтикваше да си спомням за политиците от Рим, от които хората във Вале дел Соле вечно се оплакваха — мъже, които направляват живота ни, ама от толкова значително разстояние, че с тях ние никога не можем да се срещнем. Като привидения от някакъв друг свят.
Само че като измина около една седмица от потеглянето ни от Неапол, Антонио Дарканджело почука на вратата на каютата с покана от капитана.
— Капитанът би искал да знае дали госпожата и синът й ще се присъединят към нас за вечерята?
Майка ми само вдигна въпросително вежди.
— На какво дължим тази чест?
Дарканджело смутено се изкашля.
— Капитанът желае да се извини заради… заради онзи дребен инцидент в Неапол.
— Разбирам отвърна майка ми. — Само че този жест изцяло ли е по идея на капитана?
6
Здравейте, господин комендант! (нем.) — Б.пр.