Житията на светците

— За бога, какво чакате още? — ядосано му извика майка ми.

По цялото протежение на най-дългата улица в селото — „Сан Джузепе“, от всички балкони или стъпала пред портите занадничаха местните хора, загърнати кой с шал, кой с някое палто, наизлезли да ни зяпат, не само жени, но и мъже, дори и съвсем малки дечица, ама също и старци, дето по цял ден не помръдват от столовете си… всичките те ни гледаха тъй неподвижно и унесено, сякаш позираха за общ фотопортрет, който да запечата последния им смръзнал се образ, докато само ромоленето на дъжда нарушаваше тишината. За миг майка ми, със сплъстена от дъжда коса, с дрехите й, полепнали по корема и бедрата й, изведнъж ми се стори странно смалена и съкрушена; нещо като сянка от страх като че ли пробягна в очите й и тя още по-здраво затъкна краищата на шала си пред гърдите си.

— Глупаци — промърмори тя, ама по-скоро на себе си. Обърна се назад към отворената врата на шофьорската кабина и ме подкара към нея. — Хайде, Виторио, качвай се вътре.

Но преди да ми помогне да се добера до кабината, тя внезапно размаха ядосано ръка, като с другата още ме стискаше за рамото.

— Глупаци! — отново им изкрещя. — Опитахте се да ме убиете, ама ето, още съм жива. А пък вие чакате да ме видите обесена, само че няма да го дочакате. Вие сте мъртви, а не аз, защото никой от вас не знае какво значи да си свободен и да имаш избор. Моля се на Бога да затрие това село и всичките глупаци в него от лицето на земята?

Щом свърши, странна тишина надвисна над селото, та дори и дъждът най-неочаквано стихна. Селяните още стояха сковани като камъни, като че ли сливащи се с каменните огради на къщите си и с калдъръма пред тях, превърнали се най-накрая в прости подутини или вдлъбнатини по скованата скалиста фасада на планината.

Майка ми припряно ме натика в шофьорската кабина.

— Хайде! Качвай се и карай! — провикна се тя назад към Казингуло. Качи се до мен, цялата измокрена от дъжда. Избърса челото си, отметна мокрите си кичури от лицето си и така обсипа с пръски вода страничното прозорче на камиона.

Само след миг Казингуло вече се бе настанил на мястото си зад волана.

— Извинете, госпожо — рече той, докато замислено потриваше брадичката си, — зная, че това не е моя работа, ама…

— Тогава потегляй! — прекъсна го майка ми. — Единствената ми грешка е, че не напуснах по-рано този ад, още преди десетина години, когато още имах някакъв шанс. Хайде, карай!

Казингуло като че ли се канеше да каже нещо, ама накрая само сви рамене, притича напред да включи двигателя и натисна лоста за скоростите. През страничното огледало, измокрено от дъжда, аз хвърлих последен поглед към селяните — някои от тях вече започваха да се отдръпват от портите си или да се прибират от балконите си, а трети се оттегляха като привидения към края на селото, но никой не вдигна ръка като за поздрав, като пожелание за добър път, както бе обичаят при напускането на някое семейство. Само след броени секунди ние излязохме на шосето, Казингуло умело взе завоя, без да намалява и щом стъпихме на шосето, той превключи на по-висока скорост. Тогава именно Вале дел Соле завинаги изчезна от погледа ми.