Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
— Още едно! Бог да ми е на помощ! — И като отблъсна грубо с лакът майка ми, а сетне и мен, тя връхлетя в каютата и сломено се тръшна на шезлонга, дишайки тежко и неспокойно.
— Две деца! Никога не съм си го представяла, дори и в най-кошмарните си сънища. Да не говорим, че има още четири у дома, които вече са забравили физиономията му!
— Извинете — бавно заговори майка ми, като се загърна по-грижливо с кърпата, после я привърза на кръста си, за да освободи ръцете си; с тях закри гърдите си и наведе напред настръхналите си рамене, — ама коя сте вие?
Непознатата измъкна носната си кърпичка от деколтето си и попи потта по челото си.
— Какво значение има коя съм аз? — простена непознатата, все още затрудняваща се да си поема дъх. — Никоя. Да, аз съм никоя. Две деца! Не, не мога, не мога повече да понеса! Ще се самоубия. — Тя шумно се изсекна в кърпичката си, след което порой от сълзи рукна от очите й. Тридесет години! Тридесет години му слугувам като безропотна робиня…
— Извинете, но не ви разбирам — изрече майка ми, все още изправена в недоумение край вратата. — Кой ви заставя да му слугувате като робиня?
— Кой, кой, много добре знаете, не по-зле от мен знаете кой! — избъбри жената, макар едва да си поемаше дъх. — Това ли е новото му скривалище? Когато жената на корабния готвач ми го каза, отначало не й повярвах, мислех си, че го прави само защото ми завижда, защото нейният мъж вечно се бъхти около печките. Само че след като открих в джоба му ключа за двеста и тринадесета каюта, точно същата, за която тя ми бе подшушнала… десет години! Десет години ме е разигравал, без нито дума да ми каже. Ако знаете какво трябваше да изтърпя… — и тя отново се разплака.
Но сетне някакво прозрение осени майка ми, тя пристъпи към жената и приседна край нея.
— Успокойте се — кротко я заговори мама. — Мисля, че е станала някаква ужасна грешка. Аз не съм жената, която търсите.
— Ама как така! Какво говорите? — изхлипа непознатата. — Та нали това е неговата каюта. Зная, че винаги е била неговата. Исках само да ти извия врата, ама сега виждам в какво положение си, с две деца… Че той може би и твоя живот ще съсипе…
— Извинете, госпожо — отново заговори майка ми. — И двете сме били изиграни… приятелката на капитана няма да е на борда за това плаване, така че тя се е наговорила с него да ме настанят тук, за да ви заблудят. Нищо не зная за тази история, освен това, че той се опита и двете ни да ни направи на глупачки.
Жената погледна към майка ми този път някак си по-различно, с повишено внимание. Сълзите й изведнъж секнаха.
— Ама наистина ли? — задавено промълви, докато продължаваше да размазва грима по очите си с носната си кърпичка. — Да не се опитвате да ме излъжете?
— Да, истина е.
— Ами децата?
— Този, на когото принадлежат, не е вашият съпруг. — Жената набърже отмести поглед от лицето на майка ми към моето, а после отново се взря в мама.
— О, слава богу! — тежко въздъхна тя и обви врата на майка ми с дебелите си ръце. — Благодаря ви, госпожо, много ви благодаря. Не знаете какво бреме ми смъкнахте от гърба! Е, можете ли да си представите какво преживях, когато дойдох тук и ви видях издута като кит, а после и това малко момче, с очи също като очите на мъжа ми…
Ала сега внезапно засвири корабната сирена, при което очите на жената отново се наляха със сълзи. Подът на каютата се разтресе, като че стомахът на някакво огромно чудовище внезапно се бе разбунтувал.
— Госпожо, струва ми се, че двигателите на кораба току-що заработиха — предупреди я майка ми. — По-добре е да слезете от кораба, освен ако не сте си наумили да ни следвате чак до Канада.
— Да, да, благодаря. Надявам се да ме извините, че дотолкова си бях изгубила ума, та бях повярвала, че сте някаква продажна жена…
— Да, добре, ама сега побързайте — рече майка ми, като изпрати жената до вратата. — Ако имам възможност, ще разменя няколко думи с него за вас.
— Много, много ви благодаря, госпожо, безкрайно ви благодаря — забързано изрече тя, докато затваряше вратата и на раздяла погали ръката на майка ми; но само след миг, докато бързаше надолу по коридора, я чухме как пак се развика: „Ще го убия! И двамата ще ги убия!“
— Сбогом — промълви майка ми, докато я гледаше как се отдалечава. — Бедната жена. — Обаче след миг се усмихна: — Е, поне на нея всъщност дължим тази каюта, нали, Виторио? Хайде, ще се облека и ще излезем да кажем „Сбогом“ на Италия.