Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
Пусна я и отдели няколко секунди, за да се овладее.
— Ноно, обаждам се, за да се извиня отново.
19.
Мелба
Това бе несправедливост, която буквално разкъсваше ума ѝ, не ѝ даваше да заспи. А планът ѝ почти бе успял. Всичко се получи според замисъла. Но след това Холдън се гмурна в Пръстена, нещо там го спаси и Мелба почувства, че някакъв огромен и невидим юмрук се стоварва в корема ѝ. Все още я притискаше.
Беше наблюдавала последния развой на събитията от каютата си, седнала с кръстосани крака на протиовускорителната койка и включила на търсене ръчния си терминал. Мрежата бе толкова претоварена от запитванията на други хора, че нейното едва ли щеше да направи някому впечатление. Когато СВП откри огън, тя научи, че земните сили се готвят за поредица от саботажни взривове, но те така и не се случиха. Гневът срещу Холдън, обвиненията и заканите бяха като да изсипваш студена вода на изгоряло. Екипът ѝ бе повикан за спешна задача на „Сенг Ун“ — да поправят нанесените от нея щети, но тя гледаше да се освободи при всяка възможност. Когато марсианците насочиха целеуказващите си лазери към „Росинант“ и прехванаха изстреляното по него торпедо, за да го държат насочено към целта, тя се разсмя на глас. Холдън бе успял да спре излъчването на нейното съобщение, но с цената да загуби комуникационната си система. Нямаше никакъв начин да се опита да изясни недоразумението.
Когато Холдън премина през Пръстена, тя участваше едновременно в три разговора и следеше електромера за опасни флуктуации. Не разбра, че Холдън не е загинал, докато не се прибра обратно на „Церизиер“. Не беше мъртъв. Ракетата бе спряна и врагът ѝ се бе спасил.
Веднага щом се прибра на кораба, тя се върна в каютата, сви се на койката и се опита да не се поддава на паниката. Умът ѝ бе като отвързан — мислите ѝ подскачаха във всички посоки. Ако марсианците бяха изстреляли няколко от своите ракети, вместо да чакат СВП да свърши работата, Холдън щеше да е мъртъв. Ако „Росинант“ бе на няколко хиляди километра по-близо до „Бегемот“ в момента на изстрелването, Холдън щеше да е мъртъв. Трябваше да мине известно време, преди да осъзнае, че цялото ѝ тяло се тресе. Ако онзи неизвестен субект, който бе създал протомолекулата — безименното зло нещо, спотайващо се в черната бездна от другата страна на Пръстена, — не бе променил законите на физиката, Холдън щеше да е мъртъв.
Но той беше жив.
Нито за миг не се бе залъгвала, че унищожаването на Джеймс Холдън ще е лесна работа. Щяха да се намерят достатъчно улики, ако някой тръгне да ги търси. Не би могла да нагласи точното време за излъчването на съобщението от „Росинант“, когато бе залагала капана си. Във видеозаписа щеше да има дефекти, които добри специалисти биха разкрили. Но по времето, когато всичко това се случи, вече щеше да е твърде късно. Историята с Джеймс Холдън щеше да е приключила. Новите доказателства можеха да се обяснят с вечните теории за конспирация или грешки в разследването. Но от съществено значение бе Холдън да е мъртъв. Това бе нещо, което често бе чувала баща ѝ да казва. Ако противникът ти е мъртъв, съдията може да чуе само едната страна на историята. Ако Холдън успее отново да установи връзка, ще започне разследване. И тогава ще я разкрият.
И — мисъл, която предизвика метален вкус в устата ѝ — ще разберат за Рен. Ще разберат, че тя го е убила. Баща ѝ също ще го узнае. Вестта, че е пребила Рен до смърт, ще стигне до килията му и това ще е най-лошото от всичко. Не че го е направила, помисли си Мелба. А че е позволила да я хванат.
На вратата се почука три пъти и тя не можа да сдържи изплашения си вик. Сърцето ѝ затупка, гърлото ѝ се сви мъчително.
— Госпожице Кох? — беше гласът на Соледад. — Вътре ли сте? Мога ли да… трябва да поговоря с вас.
Мелба долови страха в гласа ѝ. Тя се изправи и се олюля. Или пилотът променяше курса, или краката не я държаха. Не знаеше кое от двете е. Погледна се в огледалото, но жената отсреща изглеждаше като съвсем обикновен човек — събуден от дълбок сън.
— Минутка само — извика тя и прокара ръка през косата си. Лицето ѝ беше подпухнало. Нищо не можеше да се направи. Тя отвори вратата.
Соледад стоеше в тесния, претрупан коридор. Помръдваше с челюст сякаш дъвчеше нещо. Беше ококорила големите си очи в Мелба.
— Съжалявам, госпожице Кох, но не мога… не мога да го направя. Не мога да ида там. Ако искат, да ме застрелят, но не мога. — Мелба се пресегна и взе ръката ѝ в своята. Докосването стресна и двете.